Валентин Станчев е един от най-обичаните футболисти на Враца. Не само защото е тръгнал за големия футбол от ДЮШ на Ботев, а и защото е бил близо до клуба в едни от най-тежките му моменти – и като футболист, и като директор. Надявам се в тази рубрика, която излиза повече от 5 години първо на страниците на в. „Конкурент“ да имам възможност да обясня всичко това, както и да разкажа колко оригинален и уникален като футболист беше моят събеседник, както и колко земен човек остана до днес, когато вече е част от успешния бизнес проект на Лудогорец /Разград/.
Рубрика Георги Александров
Досега Ви разказахме две истории, свързани с Валентин Станчев:
Разказът днес продължава с нови интересни моменти от живота на футболиста.
Отиването му в ЦСКА също е сбъдната мечта. „Както цял живот съм бил с топката в главата и краката, така и мисълта за ЦСКА е била винаги с мен. Баща ми е болен левскар, у нас винаги е имало драма когато играеха „сини“ и „червени“. Искали са ме и двата тогавашни гранда, искали са ме и други отбори. Но аз си знаех, че ако избирам някой от тях, ще е ЦСКА. Така се и случи впоследствие. Иначе оферти от „сините“ съм имал. В 3 поредни години ми предлагаха условия, които бяха по-добри от тези на „Армията“. Но аз знаех какъв е пътят ми и исках да го извървя. С Димитър Пенев животът ни срещна в Спартак /Варна/, където имахме много силни срещи и резултати. Този период започна през 1994 г. Благодарение на тях заминах за Китай, където станах вицешампион с Шенхуа /през сезон 1997-1997 г./. Но именно Пенев ми звънеше редовно и ми накара да му обещая да облека червения екип. Прибрах се от Китай в Спартак /тъй като бях под наем в Шенхуа/, но ми изтече договора и трябваше да направя следващата крачка. Проведохме точно една среща с президента Илия Павлов и старши треньора Димитър Пенев. Тя продължи точно 5 минути и… през лятото на 1998 г. подписах с ЦСКА. През следващата година станахме носител на купата, след като бихме Литекс с 1:0 след мой гол във финала“, връща се в спомените си събеседникът ми. После отива за година в немския Заксен /Лайпциг/, а през 2000 г. се завръща в Спартак. От 2004 до 2005 г. играе и за другия варненски клуб Черно море. Бенефисът и сбогуването с футбола е на 1 юни 2008 г. на стадион „Христо Ботев“, като на трибуните идват над 10 хиляди зрители.
„ В ЦСКА всички ми се смееха, че покровителствам едни млади момчета, които днес всички познават. На „Армията“ леко подигравателно ги наричаха „синовете ми“. Става дума за Стилиян Петров, за Мартин Петров, за Владо Манчев и дошлия на полусезона след тях Димитър Бербатов. Много е лесно днес, когато те са вече големи във футбола, да си приписваме кой какво е направил. Тези млади лъвчета ми бяха наистина като синове. Правехме двустранни игри след всяка тренировка, а капитанът ни Георги Йорданов-Ламята вземаше в неговия тим по-опитните, а младите бяха винаги в моя отбор. И малките винаги пердашеха големите, което на мен, като капитан на отбора, ми даваше огромно удовлетворение.
„След края на кариерата ми много хора са ми казвали, че ще ме запомнят с хъса ми на терена, с борбеността. Много хора са ми казвали, че съм заразявал на терена съотборниците си със своята непримиримост. Сигурно не съм бил от най-техничните на терена, но пък имах головия нюх и знаех как да бележа. През годините ми помагаше много ботевският дух, с който съм възпитаван и отгледан като футболист – от юноши през младежи до мъжкия футбол. Хората навсякъде по света искат да виждат борбени футболисти и сигурно затова са ме харесвали, където съм играл“, казва Станчев. Той не крие любовта си към родния клуб. „Винаги, когато имам път през Враца, идвам и с каквото мога да съм полезен, съм го давал на родния клуб. Не съм се натрапвал, но и не съм отказвал помощ, съвети и съдействие. В добри отношения съм както с предишните ръководства на куба, така и със сегашното“, казва още той.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ
