Валентин Станчев е един от най-обичаните футболисти на Враца. Не само защото е тръгнал за големия футбол от ДЮШ на Ботев, а и защото е бил близо до клуба в едни от най-тежките му моменти – и като футболист, и като директор. Надявам се в тази рубрика, която излиза повече от 5 години първо на страниците на в. „Конкурент“ да имам възможност да обясня всичко това, както и да разкажа колко оригинален и уникален като футболист беше моят събеседник, както и колко земен човек остана до днес, когато вече е част от успешния бизнес проект на Лудогорец /Разград/.
Рубрика на Георги Александров
В традиционната ни рубрика дойде ред да представим Валентин Станчев. Поводът е награждаването му за неговата 55-годишнина от Сдружение на клубовете Ботев /Враца/, което стана на 17 октомври. Иначе Вальо Станчев е един от най-разпознаваемите футболисти, тръгнали за големия футбол от града под Околчица. Преди години имахме тежък спор с него, но успяхме с течение на времето да изгладим различията и да останем приятели. Не казвам кой е бил прав в случая – аз или той, а че събеседникът ми успя да намери сили да преглътне лошите думи и да обърне страницата, по която за съжаление написах недотам приятни за него неща.
Той дойде в родния си град Враца за церемонията по награждаване на спортисти-ветерани по повод кръгли годишнини. „Приятно съм изненадан от тази награда, която ме направи истински щастлив. Благодаря на хората, които още ме помнят и ценят. Явно следата, която съм оставил, е ярка. Иска ми се доста футболисти и спортисти да тръгнат по моя път и да оставят нещо значимо след себе си“, това каза по време на тържеството Станчев.
Той е роден на 25 октомври 1968 г. във Враца, но живее и израства в село Пудрия. Продукт е на школата на Ботев /Враца/. Освен за родния си клуб е играл за Черноморец /Бургас/, варненските Спартак и Черно море, ЦСКА, китайският Шенхуа /Шанхай/ и германския Заксен /Лайпциг/. Носител е на купата на България с ЦСКА /1999 г./, като бележи победния гол на финала. Вицешампион на Китай /1997 г./. С екипа на „армейците“ има 8 мача в турнира за купата на УЕФА и 4 гола, 11 мача е записал в турнира Интертото със Спартак, като е вкарал 5 гола за варненските „соколи“ в надпреварата. За националния тим има 1 мач.
Официалното си сбогуване с футбола и със своите почитатели прави на 1 юни 2008 г. на стадион „Христо Ботев“ в гр. Враца, когато се провежда неговият бенефисен мач, пред 10 000 зрители. В бенефиса взимат участие футболни легенди — бивши и настоящи, сред които Димитър Бербатов и Мартин Петров.
След приключване на професионалната си кариера започва работа като шеф на ДЮШ и треньор в школата на ПФК Черно море. В периода 2012-2014 г. е спортно-технически директор на врачанския Ботев. От февруари 2014 г. е назначен за главен селекционер на ДЮШ на ПФК Лудогорец /Разград/, на която работа е и до днес.
Вальо Станчев казва, че откакто се помни футболът е част от живота му. „От началото на съзнателния си живот все бях с топката. Хлапе на 4-5 години, което не мисли за нищо друго. Първоначално имах една шарена гумена топчица. После започнах да събирам стотинки в касичка, за да си купя топка от 4.50 лева. И после още, и още, и още…“. Казва и каква е рецептата му: „Мечтаех смело и бях готов да се откажа от всичко, за да сбъдна мечтата си – да успея във футбола. И съм изключително щастлив, че в някаква степен успях“.
Станчев и досега се чувства привилегирован да е бил част от Ботев /Враца/. „Влязох в този славен отбор на 16 години. По онова време някой от титулярите трябваше да умре, за да намери място такъв като мен в първия отбор. Разбира се това е метафорично казано, но си представете колко трудно беше по мое време да стигнеш до първия отбор! Аз бях щастливец, защото ме забелязаха и ми дадоха шанс“, разказва събеседникът ми. По онова време, като ученик, играел първо за юношите, после станал част от дублиращия отбор. По онова време юношите от клуба играели двустранни игри с мъжете. Това обикновено ставало в сряда, за да се направи тактиката за следващия противник. „Сигурно съм направил впечатление. Когато ме повикаха в първия отбор, не мигнах цяла нощ, а когато влязох в съблекалнята, не знаех къде се намирам. Почувствах огромна доза вълнение и притеснение, че съм част от славния отбор на Ботев /Враца/. Вътре имаше невероятни футболисти – и като имена, и като индивидуалности. А и на мен ми потръгна, още след първото влизане нямаше връщане назад и не излязох повече от тази съблекалня“, връща се назад в годините Вальо Станчев.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ
