Валентин Станчев е един от най-обичаните футболисти на Враца. Не само защото е тръгнал за големия футбол от ДЮШ на Ботев, а и защото е бил близо до клуба в едни от най-тежките му моменти – и като футболист, и като директор. Надявам се в тази рубрика, която излиза повече от 5 години първо на страниците на в. „Конкурент“ да имам възможност да обясня всичко това, както и да разкажа колко оригинален и уникален като футболист беше моят събеседник, както и колко земен човек остана до днес, когато вече е част от успешния бизнес проект на Лудогорец /Разград/.
Рубрика на Георги Александров
Преди седмица Ви разказахме за първите стъпки на Вальо Станчев във футбола.
Време е за втората част от тази история.
Официалният на Валентин Станчев дебют е на 22 април 1986 г. Играе срещу столичния Локомотив в един луд мач, който завършва 3:3. Надападателят успяха да ознаменува дебюта си и с попадение - реализира с глава след центриране на Цветан Йончев /завърнал се за кратко от кипърския Омония и славен период в ЦСКА/. Попадението пада в 17-та мин., а домакините повеждат с 1:0.
Вальо Станчев остава в града под Околчица до 1992 г., когато преминава в бургаския Черноморец.
Той е благодарен на треньорите, които са видели в него таланта – първият му треньор бил Ангел Ценов-Гелето, после ръка му подал и Михаил Шалдупов. В първия отбор го повикал най-големият треньор на врачани за всички времена Илия Панев-Старшията. Янко Гелов също има роля в утвърждаването на Станчев в първия тим на Ботев.
В Ботев се е разбирал най-добре на терена с двама души – видинчанинът Тошко Борисов и крилото от Враца Илиян Илиев /който вече не е между живите/. „Според мен Борисов можеше да направи кариера в големи отбори както у нас, така и в Европа, но нямаше късмет. Той беше уникален като футболист. Възпитаник е на ДЮШ на Бдин, а за кратко беше и във Враца. Другият футболист, с който сме се разбирали без думи на терена, беше Илиян Илиев. Той беше бърз, техничен, повратлив. Една година по-малък от мен беше, но на терена беше огън. Заедно влязохме в мъжкия футбол. Той за съжаление по ред причини приключи по-рано кариерата си“, спомня си Станчев.
По онова време Враца е един от центровете, дали най-много национали на България, връща се години назад събеседникът ми. „Тук се отглеждаха национали за юношески и младежки отбори, а в представителния отбор играеха по двама-трима от Ботев. На такова митично място попаднах, когато влязох в съблекалнята. Хората в нея хем ги бях гледал само по телевизията, хем ми се даваше възможност да играят наравно с тях. Бях на 16 години и това беше едновременно и повод за гордост, и шок. Затова бях готов на всякакви жертви, за да остана по-дълго с тези великани във футбола. А днес младите не са готови на лишенията, на която бях готов аз, за да играят футбол. За да обичаш нещо, трябва да се лишиш от много неща, за да го изпълниш“, разкрива още Станчев. Той си спомня, че е имал много съученици, които го карали да иде с тях на купон, но не смеел, защото на следващия ден имал тренировка. „Бях готов да остана в калта, на студа, под дъжда или в снега, но да сбъдна мечтата си. Я попитайте днешните младежи колко от тях са готови на жертви, за да са футболисти. В това е разликата между поколенията. Ние имаме различни ценности със съвременното поколение. За тях са важни татуировките, социалните мрежи и гела по косата, а за мен на техните години – футболът беше най-важното нещо.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ
В него ще научите как Вальо Станчев е ставнал вицешампион на Китай и за преминаването му в ЦСКА.
Но за това - след седмица! Часът и мястото са известни...
