Илия Войнов е един от знаковите футболисти на т.нар. „Зелена гвардия“, с която врачанския Ботев се гордее. Дриймтимът от 80-те години разчита и на нападателя, който записва 161 мача, в които реализира 35 гола с екипа на родния си клуб. Роден е на 21 март 1964 г. От 1981 г. до влизането си в казармата през 1983 г. има 53 мача за врачани, в които реализира 4 гола. Следва 2-годишен престой в ЦСКА – 35 срещи и 3 гола. След разформироването на „армейците“ през 1985 г., въпреки договорката да остане в София, се завръща в родния си клуб. До 1988 г. изиграва още 75 мача със зелените, в които 11 пъти бележи попадения. После заминава за Португалия и играе от 1989 до 1996 г. последователно за Портимоненсе /54 мача и 12 гола/, Ещорил Прая /128 и 31/ и Ещрела Амадора /21 и 3/. Връща се в ЦСКА през лятото на 1996 г. и остава за един сезон. След това преминава в плевенския Спартак, където прекратява състезателната си кариера през 2001 г. Шампион на България с ЦСКА през сезона 1996-1997 г., носител на купата на България и на Съветската армия, пак с „армейците“ през кампанията 1984-1985 г. Има 8 мача за националния отбор.
Рубрика на Георги Александров
Продължава разказа на Илия Войнов от втория му престой на стадион „Христо Ботев“.
Ако сте пропуснали предишните две истории, можете да ги намерите тук:
Годините в Ботев след завръщането на Войнов от ЦСКА са един от най-славните периоди в историята на врачани, когато грандовете често падат на стадион „Христо Ботев“, а някои губят и като домакини от храбрите врачани – Левски е съкрушен с 6:3 насред „Герена“, в Пловдив е ударен „Тракия“...
„Когато обсъждаме с приятели футболната история, винаги стигаме до този мач на „Герена“. Там и аз вкарах гол, но по-важното е, че имахме много силно поколение, което постигна значими успехи в исторически план. Бяхме на една и съща възраст, имахме време да се обиграем и обрахме резултата от тези усилия. Събрахме се качествени футболисти, бяхме подкрепени от по-опитните: Валентин Малджански, Вени Тошков Димитър Ефремов... и ни се получи“, казва Войнов. Наскоро, когато във Враца се честваха 100 г. от футбола дори представителите на бронзовите медалисти от 1971 г. – Георги Каменов, Петър Каменов, признали, че поколението от 80-те години на миналия век е била най-силната генерация в историята на клуба, твърди събеседникът ми. „Не мога да кажа кое поколение е било най-силно. Защото в годините всяко е изиграло своята роля и е било поставено в различни условия. Но е факт, че ние постигнахме много успехи, които в исторически план още стоят в категорията „най“. Например: най-голяма победа над Левски като гост с 6:3, най-изразителна победа в „А“ група – 8:2 срещу Миньор“, допълва тезата си Врачанският принц.
Много малко не достига на тази генерация да повтори най-големия успех в клубната история – да се окичи с бронзовите медали. Само 2 точки разделят отбора от почетното класиране през 1985 г.
„Радвахме хората, които идваха да ни гледат. На нас ни се получаваше, защото имахме спокойствието и бяхме уверени в себе си. Разбирах се добре с всичките си съотборници на терена. Ние почти не си говорехме на терена, разбирахме се с поглед. Имал съм чудесни партньорства и с Емил Маринов, и с Цветан Данов, който по онова време беше „компютърът“ на отбора. Бяхме много сплотен колектив. Нямаше дрязги за това кой ще играе, кой – няма да играе“, казва Войнов. Според него основният проблем на българските отбори от последните години е текучеството – на играчи и треньори. „През последните 20 години все се бърза за някъде и се търсят бързи резултати. Така не се създава колектив, няма взаимовръзки между футболисти и треньори, от което страдат отборите. Ротацията на играчи и треньори не води до нищо добро. Нашето поколение в Ботев успя, защото играхме заедно близо 10 години, затова се разбирахме с вързани очи на терена. Знаехме всеки от нас какво може и как ще подаде топката или ще отиграе положението.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ
