Илия Войнов е един от знаковите футболисти на т.нар. „Зелена гвардия“, с която врачанския Ботев се гордее. Дриймтимът от 80-те години разчита и на нападателя, който записва 161 мача, в които реализира 35 гола с екипа на родния си клуб. Роден е на 21 март 1964 г. От 1981 г. до влизането си в казармата през 1983 г. има 53 мача за врачани, в които реализира 4 гола. Следва 2-годишен престой в ЦСКА – 35 срещи и 3 гола. След разформироването на „армейците“ през 1985 г., въпреки договорката да остане в София, се завръща в родния си клуб. До 1988 г. изиграва още 75 мача със зелените, в които 11 пъти бележи попадения. После заминава за Португалия и играе от 1989 до 1996 г. последователно за Портимоненсе /54 мача и 12 гола/, Ещорил Прая /128 и 31/ и Ещрела Амадора /21 и 3/. Връща се в ЦСКА през лятото на 1996 г. и остава за един сезон. След това преминава в плевенския Спартак, където прекратява състезателната си кариера през 2001 г. Шампион на България с ЦСКА през сезона 1996-1997 г., носител на купата на България и на Съветската армия, пак с „армейците“ през кампанията 1984-1985 г. Има 8 мача за националния отбор.
Рубрика на Георги Александров
Моят събеседник е играл за много отбори – в България и Португалия, но е единственият футболист от Враца, наречен „Врачанският принц“. Вероятно това се дължи на аристократизма в играта му на двата фланга, на умението да дриблира и преодолява дори грубите шпагати на защитниците, а след това с ювелирен пас да намери нападателя и да изработи головата асистенция. До днес Войнов скромно приема признанието и не смята, че е „принц, а си е вършил работата на терена заради което трудът му е бил оценен“. Говорим с него, възползвайки се от една от почивките между тренировките на млади таланти в плевенския клуб Спартак, където живее и работи.
„Живеем във времена, в които щом сме се събудили сутрин, значи сме добре“, разсъждава философски Войнов. „Жив и здрав съм, а това ме прави щастлив и пълноценен“, добавя той. От 5-6 години тренира юношите младша възраст на Спартак – родени 2005-2006 г. Казва, че се занимава с тях с желание и очаква скоро талантите да се изявят в мъжкия отбор. От 20-ина години насам Спартак крета при аматьорите, защото управляващите в града не намират време, пари и смисъл да поддържат отбор в професионалния футбол. Проблемът е комплексен и не съм аз човекът, който трябва да каже защо се стигна до тук, но всички в България виждат, че традиционната футболна школа – Плевен, я няма сред големите на футболната карта. И това е жалко“, казва с огорчение Илия Войнов.
Събеседникът ми има 161 мача в елита с Ботев, за когото е вкарал 35 гола в „А“ група. Това го превръща в един от най-успешните нападатели на врачани от близкото минало.
„Дебютирах през 1981 г. Треньорът, който ме взе в мъжкия отбор на Ботев, беше Цанев. Вече бях навършил 17 години, когато дебютирах срещу Академик /София/. Помня, че имахме два последователни мача срещу тях и в първия аз излязох за първи път на терена с екипа на Ботев. Победихме ги с 2:1“, връща се 30 години назад Войнов.
До влизането си в казармата през 1983 г. Илия изиграва 53 мача и вкарва 4 гола. По тогава действащите правила той трябва да влезе в казармата и това го „командирова“ в ЦСКА. „Никога нямаше да напусна Ботев, защото това е отборът на сърцето ми. Просто такива бяха правилата тогава – влизането в казармата означаваше да ме изпратят в някой армейски отбор. Така стигнах до ЦСКА“, казва събеседникът ми, преди да разбули една тайна. Като дете Илия трепере с успехите на Левски, чийто почитател е. Животът обаче го изпраща във вечния враг и той се превръща в един от легендарните нападатели на „армейците“. Също както е с Цветан Йончев.
„Като малък симпатизирах на Левски. Това е истината. Гледах сините легенди, играех футбол с любими номера на гърба, копирани от тях... После дойдоха други времена. Аз бях професионален футболист и трябваше да си върша работата добре, ако исках да живея добре. След двата ми престоя в ЦСКА аз ценя опита и преживяното на „Армията“, допълва Войнов.
Врачанският принц е онзи, който бележи втория и решаващ гол във финала срещу Левски през 1985 г., влязъл във футболната история като „кървавият финал“, защото след него двата клуба са извадени от родния футбол и разформировани.
