Жътвата е най–големия трудов празник на нашите предци. Трябвало е да започне в понеделник или сряда, а денят да е „хубав“. Това са част от спомените на баба Анка Костадинова, която е на 81 години от Мизия.
„Тук съм дошла по разпределение. В момента съм сама, но се в включвам в обществения живот, защото това ми помага да бъда сред хората, да боря самотата и да помагам колкото мога и да правя добро с каквото мога“, разказва Анка. За жътвата помни от детството си, че сутрин много рано са натоварвали каруцата, водена от два големи вола и са отивали на жътва. „Воловете бяха с едни големи рога и като деца се плашехме от тях. Преди да тръгнем се наскубваше въжето, за да може да се навързват сноповете. По традиция ние жените облечени с басмени рокли и бели забрадки започвахме да жънем. Както на всеки български празник, така и преди жътва се месеше обреден хляб, който се наричаше за здраве и, за да е богата реколтата, като се раздаваше по коматче за всеки. Да е богата реколтата! Да е сита годината! Да е благословен хлябът! Да спори работата и Бог да ни закриля! Такива благословии отправяха нашите родители“ спомня си баба Анка.
Жътвата е продължавала около две седмици. Всички са бързали да не се орони узрелия клас. Вършеело се е по цели нощи. Имало е разпределена женска и мъжка работа.
„Около първия вързан сноп се събираха хората и пееха жътварски песни, та да се чуе надалеч, че еди коя си фамилия е започнала жътвата. По мое време се ползваше само сърп и паламарка, а когато нивите са по-масивни и житото по-ниско – сенокос. Трудоемка работа си беше и условията не бяха така модерни, както сега. Гореща вода сме пили, защото на полето, студена няма. Ама се пееше много, като се запееше от единия край на нивата, та чак до другия и това ни даваше кураж, че ще се прибере хлябът. Времената през 50 – 60 те години бяха много трудни, но ние много си помагахме. Ако някой ожънеше първи, отиваше да помага на другия, особено около вършитбата. Там сам човек не може. Работата ни обединяваше. Всичко беше толкова свързано, и за това, ние бяхме така сплотени. Това време отмина, светът се промени, а с него и хората. Повече удобства имаме, но по – малко човещина и любов между хората се усеща. Но аз не тъжа! Сега участвам в пенсионерския клуб „Северно сияние“, Мизия, където се занимаваме с различни дейности, като това ни дава възможност да участваме в различни мероприятия, да пътуваме в различни градове с изяви във фестивали, където имаме възможността да представим нашия район. Тук съм щастлива, защото се чувствам, като част от организация, от общност, точно като едно време, където всеки беше мънистото от дълга огърлица, а не самата огърлица“, разказва баба Анка. Тя сподели, че в пенсионерския клуб са започнали подготовка за Еньов ден. По изгрев, накичени с венчета по главите пенсионерите ще излязат да берат билки. „Нищо, че сме възрастни, можем да се забавляваме. Изкарваме си един незабравим ден, в края на който има и почерпка. Така сме свикнали от едно време. И в работата и в почивката, все да сме заедно“, завършва разказа Анка Костадинова от Мизия.
В Мизия дадоха официален старт на жътвата с ритуал - вижте тук
Даниела Любомирова
