На тържествена сесия в Лом по повод празника на града в деня, когато християнската църква чества Светите мъченици София, Вяра, Надежда и Любов, кметът Цветан Петров връчи почетния знак на общината на дизайнерката Десислава Тошева, хореографът Младен Маринов и детска градина „Червена шапчица“.
26-годишната Десислава Тошева е световно известен дизайнер. Нейни рокли носят хоривудски звезди, музиканти, спортисти. Моделите й са на кориците на най-известните модни списания в Европа. Пред общинските съветници и граждани на Лом Тошева заяви, че е израснала в крайдунавския град и първите ѝ бизнес начинания са започнали в него като дете, когато е събирала цвят от рози от градините на местни хора с тяхно съгласие и правила парфюми.
Деси е родена в Лом, но семейството се мести в София, когато тя есъвсем малка. Младата дама сподели, че често през годините се връща в родния си дом в Лом, за да подреди на спокойствие мислите си и да продължи напред в живота.
"В Лом съм се формирала като личност и и сега осъзнавам, че любимите ломски улици, на които водех борба за спасяване на всяко котенце и с всяка рана от ожулено коляно, са в основата на успеха ми. Ще продължавам да работя усърдно, за да прославям името на Лом и занапред", каза Десислава.
Десислава Тошева е дъщеря на журналиста иписател Бисер Тошев.
Почетен знак на Лом получи хореографът на танцов ансамбъл "Ломски ритми" Младен Младенов, който няколко десетилетия обучава местните деца на народните танци и фолклор и през ансамбъла са преминали хиляди деца и младежи от града и общината.
С почетен знак на Лом беше наградена и детска градина "Червената шапчица" в града за нейните високи постижения в областта на предучилищното възпитание на деца и по повод 50-ата годишнина от създаването на градината.
ЗАВРЪЩАНЕ
разказ от Бисер ТОШЕВ
Дъщеря ми нямаше четири годинки, когато се преместихме в София от Лом. На тръгване я изтръгнах със сила от прегръдките на баба й. Двете се бяха впили гушнати една в друга и отказваха да се разделят. Писъците им извикаха съседите по улицата, птиците отлетяха уплашени на някъде, вятърът утихна, котките и кучетата заскимтяха от мъка, а моторът на колата забоботи неравномерно…
Сълзите на бабата капеха по външната страна на задното стъкло и се сливаха с вадичките на детските сълзички отвътре. Майка й хлипаше тихо, аз прехапвах зъби и бавно потеглях. Дълго тръгвах и спирах. Бабата опита да притича след колата, вдигна ръка да помаха и така застина във въздуха. Детето застана с гръб към нас, протегна с рев ръце към баба си от задното стъкло и се смали в зениците й. Между тях имаше струя дим, която ги свързваше като вълшебна пъпна връв. Старата майка се изгуби в далечината и ликът й се разми в облака синкав пушек. После пътят през Петрохан бе стръмен, мътен и мъчен. Малката не проговори до София. Мълча още няколко дни, а когато се окопити отсече: „Аз ще се върна в Лом“.
Няма ломчанин напуснал завинаги Лом. Поне аз не познавам такъв. Всеки рано или късно се завръща. Защото родният град е първата, малката родина. Заради нея са изумявали дедите ни света, когато по опинци са побеждавали на фронта. Техният свиден свят, тяхната родина са били родните места. Където са се завръщали със своите ордени при своите близки, роднини и приятели. И при костите на своите предци.
Когато прадядо ми се завърнал ранен от фронта през първата световна война, не заварил баща си вкъщи. Татко му бил починал. Той нарамил пушката и отишъл в гробищата да се опрости. Там, пред гроба на баща си отдал чест, поискал прошка и коленичил показал на своя родител ордена си за храброст. Бил изпълнил дълга си към рода и родината си…
През годините дъщеря ми никога не прекъсна връзката с Лом. Идваше си уикенди, прекарваше ваканции и преяждаше с най-вкусните бабини палачинки. Тук написа и първата си дипломна работа. Знаеше историята на всяка сецесионна къща и биографиите на онези ломчани, които някога полагаха основите на онази България, която не се случи…
Често се е случвало в столицата да я задяват, че е родена в малък град. В такива случаи тя само се усмихваше. Защото знаеше отлично, че градът на първото ни речно пристанище, на първото читалище и женско дружество, на сецесиона, на Кръстю Пишурка и Никола Първанов, на Димитър Маринов и Алекси Попангелов, на Петър Берковски, Луи Айер и сие не е малък, а е най-големия град.
Години по-късно успехите по света не я замаяха и тя никога не престана да казва, че е от Лом. Това не остана незабелязано и родният й град днес й се поклони. На празника на града „Надежда, Вяра и Любов“, на тържествена сесия, Десислава Тошева бе наградена за значими постижения в областта на културата, изкуството и популяризиране името на град Лом с „Почетния знак на Община Лом“. Отличието бе връчено от кмета на града Цветан Петров на сцената на първото читалище у нас. Онова същото, на което даскал Кръстю Пишурка бе изиграл първото театро у нас. Зад тях оживяваха сцени от историческата за българския театър завеса от 1910 година. Изработена от виенския декоратор на Петербургските императорски театри Адолф Квап, тя изобразява величествено четирите сценични изкуства – музика, драма, трагедия и комедия.
Рядко съм виждал дъщеря ми така развълнувана. Мислех, че е обръгнала на публичност. През нощта не мигна, а на сцената гласът й се вълнуваше. Речта й бе по детински искрена. Аплодисментите също.
След церемонията очаквах да спазим един стар ритуал. При всяко завръщане в града ние най-напред се отбивахме в градинката при паметника на Пишурка, после се спирахме при бюста на нашия родственик Димитър Маринов пред гимназията и след това отивахме да поздравим великия Дунав.
Този път дъщеря ми имаше други планове. Откарай ме при баба, рече. Паркирах пред гробището, минахме през централната алея и тя пожела да я оставя насаме с баба й. Спрях се при гроба на Петър Берковски. Някой отново бе счупил кръста на опълченеца. Нашите бяха два – три реда по-нагоре и дъщеря ми се бе ориентирала по голямата снимка на баба си. Наблюдавах я внимателно.
Денят бе делничен и мрачен. Тишината в гробищата бе пълна. Леко ръмеше ситен дъждец. Внучката приближи бавно и се поклони. Стори ми се, че този поклон продължи цяла вечност. После коленичи с наведена глава и постоя така известно време. След това стана, извади кутията с Почетния знак пред лика на баба си и като че ли и двете заплакаха. В този миг слънцето проби. Златистият медал грейна в ръката на дъщеря ми и се отрази в лицето на баба й. Замириса на палачинки...
В далечината зад тях се подсмихваше благо прадядо ми, чиито орден за храброст се виждаше на снимката му.
Благодаря, дъще!
Благодарим, признателен Лом!
Честит празник, граде мой!
СИТ
