Мира Добрева е родена в Златоград, но израства в село Старцево. Завършва Икономическия техникум в Смолян, а след това „Туризъм“ в Датския колеж, „Човешки ресурси“ в УНСС и „Телевизионна журналистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Целият творчески път на Мира Добрева преминава в полето на телевизионната журналистика. През 2020 г. Мира Добрева издава своята първа книга „Столетниците – благословия или орисия“. Преди месеци излезе и романа „Светулки зад решетките“.
Разкажете за романа, как възникна идеята? Това беше едно изпитание, път, който води до много терзания, до много въпроси, до много колебливост в един характер, който си считал за категоричен, установен в едно поприще, но става ясно изведнъж, че това изкачване по този висок хребет на писателството може да се окаже непосилно за обикновен човек. Да си журналист и едно да си писател е съвсем друго. Нямам такова самочувствие на писател. Зад романа стои моето име, изпитание, моето премеждие. Историята разглежда съдбата на две окаяни жени, две страдалки, които са зад решетките на алкохола. Романа поглежда в бездната на самотата. Онази самота, която всеки един от нас изпитва. Въпреки, че в модерния, съвременен свят имаме ФБ, инстраграм, често се чувстваме самотни, тъжни безнадеждни. Търсим някой, който би ни разбра. Всеки един от нас има нужда да бъде значим, видим, полезен, даващ, усмихнат. И това е тя – бездната, която понякога може да се запълни само с алкохол или наркотици.
Надявам се романа да дава отговор точно на този въпрос – как да се запълни тази бездна. Романът няма претенция за научна литература как да се избавим от болестта алкохолизъм. Надявам се това да е интересно четиво предимно за хора, които нямат проблем с алкохола. „Светулки зад решетките“ е различен от много други романи, включително и от „Алкохол“ на Калин Терзийски. Защото показва лицето на алкохолизма в неговата безпощадност. И без оправдания. Когато си алкохолик и дръзваш да пишеш, по скоро го правиш за нишките на оправданието. И го търсиш това оправдание. Аз пиша в първо лице, единствено число и сегашно време. Романът не е осъдителен, но е безпощадно откровен.
Ползвахте ли реални хора за историите? Прототипите ми са четирима души. Двама не са в тази бездна. Двама са все още там. От тях изградих двете главни мои героини. Причината да започна да пиша е, че имам в живота си двама души, които са зависими до безпощадност. През целия ми живот, искам или не, тази зависимост ме е съпътствала. Този роман ме молеше да се роди. Много искаше да излезе от мен. И аз го бутах навътре – и онази огромна дупка, аз я запълвах с писане през времето. Писане, но от всякакъв друг тип и вид. Само не и това, което всъщност беше вътре в мен и искаше да излезе, да се роди от мен. Преди време покрай един филм „Въртележка“ попаднах на международен класификатор на болестите където видят болест „съ-зависимост“. Ние всички близки на алкохолици и наркомани се оказва, че сме също болни, потърпевши, защото тази болест нас също ни унищожава. Защото алкохолика или наркомана взема доза и се упоява. А ние с нашето трезво съзнание сме свидетели на всичко това. Цяло чудо е, че съм успяла да се съхраня през всички тези години.
Скоро беше Световен ден на книгата. Какво е наблюдението Ви, четем ли достатъчно? Как да ви кажа – самата аз знам каква огромна купчина книги ме чака в нас. От сутрин до вечер ние четем, информираме се. Какъв трябва да бъде този мозък, който да чете още и още. Всеки трябва да намери своето време за четене. Аз например чета рано сутрин. Преди да ме е зашляпал деня с безпощадните си изисквания. Вчера попаднах на една статистика че през 2050 година ще бъде издаден последния роман на хартия. Дошло е новото време на електронните книги. Но съм щастлива, че живея във време, в което все още мога да държа книгата, да докосвам нейните страници. Неслучайно моят роман е с решетки. Те могат да се напипат. Буквално. Четенето не е просто призив: „Четете книги!“. Четенето развива фантазията по начин по който нито един филм, фейсбук статус, нито един tiktok пост може да го направи. Намерете своето време – един час сутрин. Това е празник на емоцията на сетивата. Мисля, че има възхитителна българска литература. Бих казала гледайте по малко новини – това ще ви помогне да сте по здрави. Четете повече книги – това ще ви помогне да сте емоционално богати!
Лесно ли е да си писател в България? Пак казвам – нямам претенции да съм писател. Ако бъдем честни ще разделим пишещите на мъже и жени. Аз обичам мъжете. Те са възхитителни същества. Уважавам техния разсъдък, хладнокръвност и пресметливост. Но да бъдеш жена писател означава да си една по висша степен жертвоготовна страдалка. Защото те чакат децата, пазаруването, готвенето, гладенето, прането, прахосмукачката… Един мъж не е длъжен да се замисля за тези битовизми. Лично аз си представям, че ако имах мъж писател бих му оставяла тишина, спокойствие и стая, в която да пише. Бих казвала на детето „Тихо, тати пише“. През цялото време докато пишех романа се измъчвах от терзания, че не съм добра майка. Това е огромна, съсипваща вина. Женската мисия не е като мисията на мъжете. Защото когато ти като жена не усещаш, че изпълняваш по най-добрия начин тази първична, архаична мисия да бъдеш майка, то тогава добавяш още вина, към всички останали, които жените носим със себе си. Не се оплаквам. Направила съм този избор сама. Но наистина ми беше мъчително да съм в битовото и да съм в отвъдното едновременно. Да бързам да допиша главата докато не се върне сина ми много гладен, както обикновено, и да трябва да мисля с какво ще го нахраня. Смятам, че малко жени могат да пишат толкова добре като мъжете. Трудно ми е да си го призная, но е така. За мен стои страха да не съм допуснала онази женска бъбривост да стои в романа.
Смятате ли, че след наградата на Георги Господинов има импулс за пишещи българи? Добрата българска литература е процес, както беше с българското кино, спомняте си. Същото се случва и сега литературата. Георги е невероятен тласък. И да не бях писател щях много да се радвам за него. Най-накрая българската литература взе своя златен, световен медал, от който всички имахме нужда. Трябва да се пише дълбоко с усърдие и себеотрицание, за да се получи литература каквато читателите заслужават.
Даниела Николова
