Малкото село Динково е разположено край река Лом на 19 км североизточно от общинския център Ружинци.
Селото възниква с името Хасанова махала. През 1881 година е преименувано на Борисово, а през 1950 година с Указ № 45 е преименувано на Динково в чест на комунистическия деец Господин Райков - Динко.
Преди 1989 година в селото е имало Трудово кооперативно земеделско стопанство, а съборът на селото се провеждал на 1 май.
Това е официалната справка, която може да се намери за селото. Целта ни днес е да видим какво се крие зад нея.
"Ситуацията днес в Динково е доста по-различна от това, което се пише за селото. Тя не е много по-различна от тази, в другите села от региона. В момента в селото живеят 48 човека постоянно и около 15 са с временен адрес", обяснява кметският наместник на селото, Георги Дончев. На този пост той е вече два мандата. Въпреки че е роден в Габрово, а после прекарва голяма част от живота си в Лом, през 2015 година се връща в родното село на родителите си, за да се опита да го възроди. Може ли да се възстанови едно малко населено място, чиито жители са в болшинството си пенсионери, често отчаяни от живота днес? Село, в което повечето неща липсват, отколкото са налични. Село, което само преди няколко години стана известно като най-обираното в региона.
"Средната възраст на жителите тук е около 73-74 години. Повече от тях са останали по един човек вкъщи, почти няма цели семейства. От 2016 година даваме безплатен топъл обяд на 19 човека, като на 10 от тях ние им го носим. Тези хора изключително трудно се придвижват дори от леглото до печката. Като отидем с колежката, хората ни чакат с нетърпение. Те са изключително самотни - единствено един телевизор работи. Чакат ни най-вече да си кажем по някоя приказка, най-вече спомени, да се разведрят малко, да ги успокоя. Те ми кажат проблемите си, аз ги успокоявам и на другия ден пак чакат с нетърпение кога ще дойда да им занеса храната и пак да си поговорим... Не е добро положението. Няма млади хора. Вече осем години съм в тази канцелария и до момента съм изпратил в последния им час над 50 човека... Нито един пенсионер не се е върнал в Динково, да не говорим за млади хора. Като няма работа и доходи, той няма какво да прави тук.
Имаме магазин. Хората идват сутрин да си вземат мляко, хляб, евентуално обяда. Сега е 11:00 часа, а още от преди час селото вече е пусто. Няма жив човек по улиците. Аз се смея ,че дори и куче вече не минава. До тази ситуация обаче се стигна не от вчера. Говорим реално. Преди 34 години тук имаше шивашко предприятие, което се казваше "Ведерник". То беше филиал на "Боян Чонос" във Видин. Жени работеха в него, стопанството работеше, почти всички в селото работеха някъде. Като работиш, получаваш заплата, имаш доход и тогава нямаш проблем да живееш на село. Проблем е сега, защото няма нищо. При мен работят 5 човека на временна заетост и от първи ноември са назначени още трима само за два месеца. Това не решава проблемите - днес те ще имат някаква заплата и сигурност, но от другия месец, те пак ще са на улицата...
Несигурността не е единственият проблем в Динково. Проблем е и обезлюдяването. През 1939 година в селото е имало 1100 жители. През 1957 година те са вече 878. През 1993-94 година имаше преброяване - тогава са отчетени 350 човека, за да останем днес 50.
В селото има 182 къщи. В повечето от тях собствениците им не са идвали да ги видят повече от 20 години. С времето, около 110 къщи вече са почти изцяло разрушени. Те не подлежат на реставрация. Та, дори и да дойде някой млад пенсионер на село, като си види имота, който не е поддържал няколко петилетки, обръща се и си хваща пътя... И това не е проблем само за Динково. Същото се отнася и за околните села. Хората са възрастни, само през 2018 година съм изпратил 10 човека. Жителите ни са възрастни, сами и отчаяни. Децата им са в големите градове, а повечето в чужбина и те са останали просто на доизживяване. Това е отчайващото.
Затова и хората всеки ден ме чакат да отида при тях . И живеем най-вече със спомени - какво е било, как сме се веселили, какви събори е имало тук. Всяка сряда, събота и неделя тук идваше и мобилно кино- прожектираха се филми. Имаше празници. Една новобранска например, ако не е с над 300 гости, значи човекът е беден. Да не говорим за пристанушите и сватбите - цялото село беше като едно семейство. С една дума - имаше живот...", с тъга си спомня и кметският наместник времето, в което местните жители са били по-сплотени и по-щастливи./Радио Видин
