Днес – на 10 юли, бай Илия Борисов щеше да стане на 92 години. И щеше да почерпи – не с напитка, а с добра дума, със съвет, с напътствие. Благодаря за този материал на Цветана Евгениева, журналист и дългогодишен кореспондент на БТА за Враца. Чрез него се надявам приятелите му да си го спомнят.
Цветана Евгениева*
Още с първите си дописки като ученик в ломската гимназия "Найден Геров" Илия Борисов е завладян от магията на печатното слово. Повече от половин век журналистиката е неговия живот, съдба, участ, призвание. Три години служи в гранични войски, част от които във в. "Граничар". След уволнението си работи две години във в. "Народна младеж". На 1 януари 1955 г. поема от Йордан Радичков кореспондентския пост на вестник "Народна младеж" за Врачански окръг. Преминава през вестникарската школа на в. "Отечествен зов" като редактор и отговорен секретар. От март 1962 г. до 1991 г. е кореспондент на в. "Работническо дело" и "Дума". По неговите дописки, кореспонденции, фоторепортажи и проблемни материали, отпечатани в "Работническо дело", Дума, "Икономически живот", "Строител", "Рудничар", "Учителско дело", "Поглед", както и във врачанските вестници, може да се съди за развитието, подемите и падовете в региона. Те са искрен и истинен летопис за Враца и Врачанско в един отрязък от половин век. Неговият девиз е: "Нито ден без ред". Пред очите му израства цялата индустрия на този край и той я документира в публикации и снимки. Илия Борисов е сред основателите на в. „Първа атомна“ /1970/. В съавторство с Тодор Ламбов през 1974 г. издават книгата "Първа атомна, Козлодуйска". С почти изследователска страст подготвя фотоалбумите "Враца - нашата, Ботевата", "Враца - град като Балкана древен и млад", "Врачански окръг",.“Площад “Христо Ботев”, за село Лютиброд и две самостоятелни фотоизложби, съставител и автор на няколко фотоалбума за Враца, Врачански окръг и др.
Борисов притежава една от най-богатите творчески документации - в повече от 60 свитъка се съдържат над 11 500 собствени публикации и над 100 с материали за Враца и региона, събирани усърдно и последователно почти половин век, старателно подредени и подвързани. Много от тази негова документация, професионален опит и знания ползва дъщеря му Боряна, поела по пътя на своя баща.
40-годишната всеотдайна дейност на журналиста, дългогодишен председател на журналистическото дружество в града и пет мандата член на УС на СБЖ, е увенчана два пъти с наградата "Златното перо" на СБЖ и други високи отличия. Неговата журналистика е отговорна, високо нравствена, свободна, дръзновена, пропита с усет за вярното и стремеж за пътища, далечни и несънувани, но винаги желани и търсени, създавали в душата му неутолима жажда да опознава тоя непознат и вечно променящ се свят.
Най-голяма следа в обществената си дейност оставя като председател на Клуба на културните дейци от 1975 до 1990 г. Във врачанския клуб са гостували по негова покана стотици български и чуждестранни творци и деятели на културата.
Другата страст на Илия Борисов е да надникне, да опознае и разкрие природата на човека, неговата индивидуалност, нравственост и вечния му стремеж за оцеляване. За това му помага откритият му и контактен характер, способността бързо да се сприятелява, да помага, да печели уважение и авторитет, цялата му житейска мъдрост, която притежава. За него приятелите казват, че е от малцината истински родолюбци, които са останали верни на родовата памет, които не са продали своите идеали, не са целували господарска ръка, които благославят хляба и заспиват с чиста съвест. Той е приятен събеседник и неизмеримо близък със своята човешка топлота, душевност, с обичта си към хората, която ни показва в творчеството си всекидневно. Умее да печели приятели, вярва и му вярват, разбира как и кога да сподели свои оценки за творческите и житейските вълнения.
В началото на 1991 г. го пенсионират шест месеца по-рано. „Първата година е много страшна. Ти си свикнал да работиш, да живееш живия живот и изведнъж отиваш на бунището. Но минава, свиква се. Няма пенсиониран журналист“, казва си Илия Борисов и продължава неуморно да трака на своята любима пишеща машина. Но вместо дописки, сега излива на белия лист спомени и впечатления от многобройните си пътешествия по света, пише за природните и историческите забележителности, за светите места във Врачанско и в България. Защото видяното, чутото и казаното се забравя, но написаното остава. През 2011 г. издава книгата „Врачански летописи“, свързана с неговата 80-годишнина.
Старостта не му тежи, макар че се чувства самотен след смъртта на съпругата си Радка, а мъката все така изгаря душата му. „Колко обидно кратък е човешкият живот. Кога литват годините и как сякаш невидима вихрушка ги отмята назад. По пътища, по остри завои, с изненади и надежди. И винаги в стремеж към хоризонти, които никога не достигаме. Който казва, че времето лекува, греши. Не е вярно. Животът ни с Радка беше красив и хармоничен и отсъствието й днес ме мъчи. Но, така е на тази земя. Всеки си има своя край, а хубавото е, че се раждат деца. Животът не се повтаря. Дава се само веднъж, а най-хубавото нещо в него е самият живот”.
Илия Борисов е носител на орден „Кирил и Методий“, на Наградата на Враца /2004 г/, удостоен е със званието „Почетен гражданин“ на Враца /за 2011г/.
Споделени изповеди и мъдрости:
„ Две трети от живота ми и е посветен на журналистиката и тя стана моя съдба“.
„В Лом излизаше вестник „Народна трибуна” и там за първи път видях отпечатани дописки с името си и това ме възрадва. Но никога не съм вярвал, че ще стана журналист. Аз мечтаех да стана агроном. Селски човек. Но като видях на втора страница материала - голям репортаж с моето име, това породи у мене желанието… Така започнах да пиша…“
"На нас, ломчани, така мило ни наричат ломски тенекета, защото в Лом имало много магазини, които продават ламарина. Нали знаеш какво е ламарина? На листове я продават. И от тая ламарина се правеха кюмбета, печки, кюнци."
„ Някъде към 1943-та година ме хвана скарлатина и трябваше да лежа в ломската болница. Аз през живота си, за тия осемдесет години, не съм боледувал от нищо с изключение на скарлатината и с едно премеждие в 1966 г., когато край Рогозен стана катастрофа. Аз бях на първата седалка до шофьора. Шофьорът загина, аз се отървах с пет счупени ребра и със счупена кост на десния крак. Тогава се роди и Борянка. Имал съм късмет“.
„Един шегобиец или злонамерен човек, каза, че съм ходил под ръка с първите секретари и затова съм работил толкова години за тези печатни издания. Никога не съм могъл да ходя под ръка с Иван Тодоров-Горуня, Нинко Стефанов, Иван Абаджиев… Но, някои така си мислят от глупост. Това са клеветници. Има една точна мисъл, че простотията и клеветничеството нямат почивен ден. Не ме е огорчавало нищо, защото съм познавал сам себе си. Не съм вършил дивотии, не съм клеветил хората, не съм убил, не съм ранил никого. По възможност гледам да помагам и съм помагал на много хора, без да чакам отплата. Не съм се възползвал да стана богат. Живея в апартамент от 48 квадрата и се чувствам уютно в него.“
„Враца остана в сърцето ми, тя е моето малко Отечество. Винаги съм се връщал към нея и до края на живота си ще остана тук.“
„Още в младежка възраст си обещах, че до края на живота си ще бъда само журналист. За тази професия трябва да си честен, работлив и да си приятел със словото, т.е. трябва да бъдеш словотворец. Защото журналистиката всеки ден те поставя пред белия лист. А белият лист не знае нито умора, нито може да ти прости нехайството. Белият лист не прощава. Той те задължава да си честен, да си интересен, да си впечатляващ, да съобщаваш новините такива каквито са. И най-важното – да обичаш хората. За съжаление съвременната журналистика е подкупна, клеветническа и много от изданията изгубиха доверието на читателите си, защото целенасочено тиражират на лъжи и скандални публикации, за да имат продажби.”
„Политиката и днешните политици не ме интересуват. Те са заети с един изкуствен театър, в който всеки се стреми да заеме по-голяма територия, за да получи повече пари. Жалко, че народът вече е свикнал. Той е озлобен, не стана при промените по-добър. Хората станаха алчни, комерсиални, говорят само за пари. Занемари се това, което беше хубаво в миналото. Никой у нас не се занимава със земеделие и икономика. Светът е в упадък, светът е размирен.“
“Колкото и да е добър човек, все ще се намери куче да го залае, а кучета колкото искаш!“
“Дразня се, когато чувам за себе си незаслужени оценки. На всички съм отговорял с активна работа. Девизът ми бе:„Нито ден без ред!“ На вратата на кореспондентската ми стая висеше надпис: “Приемен ден-всеки ден!“
„Понеже много хора знаят за дългогодишното ми приятелство с Негово Високопреосвещенство врачанския митрополит дядо Калиник, ме питат дали съм религиозен. Категорично "не". Приятелството ми с владиката е по човешка линия. Той знае кой съм, какъв съм, къде членувам и така. Не се опитва да ме направи вярващ. Аз съм закърмен със социалистическата идеология още от 17-годишен. В най-хубавите си години съм дружил с възрастни хора, учители, благородни, интелигентни, които са ми вдъхнали тази идеология, и аз не мога да се откажа от нея. Независимо какво се случва сега. Уважавам християнския морал и църквата като институция, бил съм на Света гора, но не целувам икона и попска ръка.“
*ЗАБЕЛЕЖКА: Цветана Евгениева от книгата „НеСлучайни срещи“
