В „Конкурент“ продължаваме рубриката за известни врачани, оставили следа в историята на родния си град. Някои от тях вече са забравени. Срещаме Ви днес с подобен пример – врачанката, прокарала пътя на жените към железничарската професия.
Врачанката Параскева Кунович е първата жена-служител в Български държавни железници. Тя е дъщеря на опълченеца Иванчо Цветков - един от най-уважаваните хора във Враца, прогресивен човек и поборник за освобождението на България. Когато се обявява Руско-турската освободителна война през 1878 година, той с още четирима врачани, със собствените си коне преминават Дунава и отиват в отряда на генерал Столетов. Така поставят началото на опълченската кавалерия и българската конна армия. Участват в боевете за Свищов, Търново, Габрово, воюват на Шипка и Шейново. Иванчо Младенов достига до военен чин вахмистър и получава два Георгиевски кръста за храброст.
Тази храброст дава сили на Параскева да преодолее обществените предразсъдъци, упорития отказ на директора на железниците пред когото се изправя смела, горда, непреклонна в човешкото си достойнство и той е принуден да я назначи като ученичка-телеграфистка на гара Мездра.
След като се явява на изпит я назначават като чиновник по движението. Когато съпругът й Никола, чиновник в железниците, починал през 1912 г. Параскева напуска Мездра с двете си деца и се мести от гара на гара. На гарите в Своге, Габрово, Търново, Горна Оряховица, Пловдив, Димово пътниците с учудване виждат жена с червена шапка. За обществото тя е сензация, предизвикателство към неговите “почтени” нрави. През 20-те години на XX век се смятало за невъзможна, необичайна, дори непристойна работата на жена в железниците. То е шокирано и от друг факт - че тази жена носи червена шапка. И с гордост и достойнство понася униженията и ударите, получени от това общество.
За нея Димо Казасов пише: ”Помня, че по движението на железниците при гара Търново служеше една-единствена жена. Когато влакът спираше на тази гара, пътниците обкичваха прозорците на вагоните, за да наблюдават как това странно същество изпълнява службата, да се чудят на куража му да носи мъжка, и при това червена шапка...”
И така цели двадесет години. Заболява от диабет. Във Враца, под тъжния писък на локомотивната сирена, завършва земният й път – необикновен, изпълнен с несрета и радост, с мъка и огорчения, с много борба, но и с удовлетворение, че е първата, прокарала пътя на жените към железничарската професия.
