Актрисата Йоана Буковска-Давидова разказа интересна история, свързана с участието си в театралния фестивал "Време" във Враца:
Преживяванията ми в театъра тогава бяха много наситени емоционално за мен, защото всяко преживяване, свързано с театъра беше по-силно и смислено от това, което ми се случваше в живота. Но това сигурно е обяснимо, като говорим за годините 1993-1994. За който си ги спомня – това не бяха най-веселите години. Тези, които последваха, също не бяха весели, но да не се занимаваме с времето, а да се занимаваме с нашата история в това ВРЕМЕ.
На 17-ти май 1993 година беше премиерата на „Ромео и Жулиета“ – паметно представление, паметен репетиционен период. Аз бях в студиото при Бончо Урумов, които бяха по-големите, но Венци Кисьов, при когото бяха по-малките, му каза: „Моля ти се, дай ми две момичета за ролята на Жулиета и Дойка, защото имам един Ромео и две двойки на Жулиета-Дойка, обаче не се получава нещо, трябва нещо да променя“. И изведнъж Бончо ни посочва мен и Милена Михайлова – дъщерята на кинорежисьора Евгени Михайлов – аз за ролята на Жулиета, Милена за ролята на Дойката – и казва: „Вземи, пробвай с тях!“. И се започнаха едни безкрайни репетиции всяка събота и неделя, той ни върти всички двойки, защото се дублираме. Това се случи в младежката театрална студия към театър „Сълза и смях“, в тези години преди театърът да спре да съществува като театър, което също преживяхме лично, докато бяхме още в студията, и да стане отворена сцена малко след това.
Иронията на съдбата беше, че вече вървим към премиера, вече имаме костюми... Държа да отбележа, че представлението имаше невиждан успех за детско представление, в продължение на 4 години, защото беше направено по бележки на Леон Даниел, тъй като едно време Венци Кисьов и жена му Калина Попова са били току-що завършили студенти във ВИТИЗ, отишли са в Габрово по разпределение, където Леон е бил поканен да направи „Ромео и Жулиета“ и те двамата играят Ромео и Жулиета, а след това се оженват... Та Венци си пазеше всички записки от репетиционния период и по режисьорското скеле на Леон Даниел построи това наше представление, като на принципа на Дзефирели всички роли в представлението, включително майки, бащи, дойки, графове и принцове се играеха от деца между 14 и 19-годишна възраст. Тоест, това да играеш Жулиета, както при мен се случи на 16 години, когато излезе премиерата, а когато отидохме на фестивал ВРЕМЕ вече бях на 17, дава изключителна правдивост на тези образи. Защото неслучайно те са написани, че тя точно ще навърши 14 по пиеса, а Ромео е на 16 – на тази възраст безразсъдството и границата живот-смърт за тези деца, от моя сегашна гледна точка, е много тънка. И когато нещо не става така в живота, както си си го представял, е много лесно да прекрачиш границата и да отидеш в смъртта. И те затова сякаш така лесно се самоубиват, не го приемаш като някакво кардинално решение, а си на принципа или-или.
Иронията беше, че вече с насрочена премиерата, редят се основно дуели между мъжете, Венци се прави на интересен и не казва до последно коя ще играе Жулиета на премиерата, върти всички състави жени... И три дни преди премиерата отивам и гледам, че се репетира всичко, но с много странно разместени мъжки роли. А ние имахме само един Ромео. Това беше Калин Шиваров, който нямаше късмета да влезе във ВИТИЗ, но беше един от най-талантливите младежи тогава – понякога Съдбата причинява такива неща на най-талантливите в тийнейджърските им години. Та тогава се оказа, че Калин е болен от дребна шарка и нямаме Ромео. И тогава Венци каза: „Репетираме вече само мъжките сцени, Йоана е Жулиета, Деси (Бакърджиева) е Дойката, другите роли са ясни за жените...“. А мъжете се врътнаха жестоко. Данаил Девизиев беше „моят“ Ромео – той сега живее със семейството си Щатите – дотогава той беше Тибалт. Меркуцио и въобще всички мъжки роли се завъртяха и започна едно денонощно репетиране три дена преди премиерата. И за тези три дена ние препостроихме цялото представление. Слава Богу, всички знаехме текста от безкрайните репетиции и не беше толкова трудно, но то е много объркващо – и до ден днешен ми е трудно, ако трябва да вляза в роля в представление, в което съм играла друга роля, макар да знам текста. Защото изведнъж виждаш всичко от друга гледна точка в историята и това обърква актьорската природа. А за едни деца, каквито бяхме ние тогава, това беше още по-стресиращо. Но мина премиерата със страшен фурор. И това представление от 1993 г. до 1996 г., когато аз влязох в НАТФИЗ, го играехме всеки месец на препълнени салони, при положение, че това е детско представление, но школовката на Леон Даниел не може да бъде подмината и то си набра своя собствена публика, което по онова време беше без Инстаграм, Фейсбук и т.н. – всичко от уста на уста се препредаваше, а това си остава и до ден днешен най-добрата реклама и критерий за качество за мен.
Това представление създаде много силна връзка между нас, много силно приятелство, което мисля, че се случва във всички такъв тип студии, където хората се събират, за да създават театър. То всъщност няма значение какво точно изкуство, но специално театърът изисква да сте група, да сте екип и да си имате пълно доверие на и зад сцената. И затова, когато казвам, че хората, с които работя, са моето второ семейство, аз някак си тогава го повярвах, че театърът е място, където създаваш приятелства до гроб. И неслучайно тези хора, които са най-добрите ми приятели от тийнейджърството, а не са съучениците ми от Френската гимназия, от където никой не ми остана всъщност близък. Но тези всичките хора, независимо къде живееха по света, дойдоха и бяха на моята сватба. Което значи, че наистина създадохме приятелство до гроб. За съжаление, тези които после влязохме в професията, разбрахме, че това с приятелството не е точно така, но това не значи, че не можеш да попаднеш на хора, които са твоята кръвна група и наистина да ти станат семейство.
И един ден Венци каза: „Ще ходим на фестивал във Враца“.
Това е най-паметното пътуване от моята история в Младежката театрална студия към театър „Сълза и смях“. Пътувахме с един автобус, който няма да забравя – Венци го беше намерил отнякъде – един димящ, раздрънкан „Чавдар“, наистина ужасяващ, на който му течаха капандурите и разбира се, че заваля жесток порой на път за фестивала. И разбира се, протече точно ВЪРХУ костюмите. И оттам се започна една истерична еуфория, примесена с притеснения. Виж как го разказвам, а това беше през 1994 г. Пристигаме там, настаняваме се в един стар соц. хотел, който беше в чудовищно лошо състояние. Настаняват ни по двама в стая. Аз се оказва, че съм с Милена в стая, обаче Веси и Деси видяха, че в тяхната стая има мухъл, едното легло беше счупено и не се затваряше вратата на банята, изкривена от влагата и "цъфнала" от мухъла. И аз им казах, че е абсурд да спят там, ще спят в нашата стая при нас на онези тесни легла половин персонче размер, дето няма и един метър ширина. Та, спахме по две на легло, но преди това вечерта имаше прекрасен купон в дискотеката, която самият фестивал беше организирал. Ние бяхме отишли за откриването и другата вечер играехме. Аз обаче от притеснения, от това, какво ще се случва, нова сцена, ново пространство, съвсем различно от театъра, аз къде ще се преобличам – ей такива, чисто битово-организационни неща, които обаче напрягат много, когато не си свикнал и това още не ти е професия, а пък си и на фестивал, на мен ми изби еееето такъв херпес на устата, а в дискотеката и от притеснение аз останах без никакъв глас. И аз започнах да усещам, че нямам вече глас и в дискотеката на кънтящата силна музика аз с жестове казах, че отивам да си лягам. Прибрах се в хотела, казах си, че няма да се къпя сега, а утре, за да ми е красива косата за представлението, ставам сутринта и няма никаква вода. И какво ще правим сега?... Е, ще играя с мръсна коса, какво пък толкова... Но за мен това беше трагедия. Защото аз си имах ритуали. Бях от тези много, много суеверни актьори по онова време. Какво точно правиш в деня на представлението, с определено бельо (което доскоро важеше), имах си определен път към театъра, но във Враца нямаше как да се случи. Та оставаше половин час да тръгна към театъра, а в стаята ни имаше радиоточка в онзи стар хотел, която не даваше признаци на живот по никакъв начин. И тогава стана малко чудо – аз го приех като знак свише и си казах, че няма как да не е всичко наред, независимо от херпеси, липса на глас, мръсна коса, мокри костюми, мухлясали стаи, четири момичета в една стая, едвам избутали нощта... И изведнъж аз влизам за пореден път в банята и точно на вратата чух как тази радиоточка пропука. И от нищото, без глас, редактор, репортер или нещо такова просто тръгна “Romeo and Juliet” на Dire Straits (https://youtu.be/rC95MEenIxA). И само тази песен прозвуча цялата, а после продължи някакво шумене и пукане в радиоточката. Настръхнах. Пускам водата в банята – има вода. Изкъпах се за 15 минути, изсуших си косата (тогава е видно от снимките каква коса имах) и тръгнах. На самото представление имаше хиляди гафове, тях вече не ги помня. Но помня, че пак се изпързалях, защото на едни токове тичах от единия край на сцената до другия отзад и аз непрекъснато бях с едни рани по колената с лепенки отгоре от падания и ожулвания, което се случваше на всяко представление.
Представлението на фестивал ВРЕМЕ беше наистина едно от най-шеметните, мина на един дъх, въпреки тези малки неща и гафове, които сега с усмивка ги разказвам, но тогава ми изглеждаха края на света. И на поклона дойдоха от фестивала и ми казаха: „Ето тази награда е за Вас“. И аз казах: „За представлението, нали?“. Отговориха: „Не, не, лично за Вас, за ролята Ви на Жулиета“. Аз казвам: „Чакайте, не е честно, той фестивалът сега започва, трябва да минат всичките представления“. Но ми отговарят: „Не, не, ние сме сигурни, че тя е за Вас“.
И после няма да забравя в същия течащ автобус, с който си тръгнахме веднага след представлението, по времето на един кървав залез с един много драматични облаци, целият автобус пее и аз казвам: „Тази награда е за всички нас, защото това не е само за мен, без вас няма как да има това представление и тази Жулиета“. И наградата с шапката и обувките на Чарли Чаплин и това „В“ за мен имаше огромна лична стойност, много повече, отколкото просто една статуетка. Защото „В“ беше буквата на майка ми Велина, която изобщо ме насочи да вляза в тази професия а и беше личният ни талисман на всяко представление в София, като ни правеше безмилостен разбор след това, защото тя беше завършила Кинознание и пишеше за списание „Театър“ по онова време. Беше безмилостна към всички ни. Имахме си нашия личен критик в нейно лице. А и някак си приех за много хубав знак, че при мен дойде награда под формата на шапката и обувките на Чарли Чаплин. Не знам дали това си е мислил авторът, но за мен те това бяха и реших, че това е много хубава поличба и дай Боже да имам съдбата на Чарли Чаплин и да постигна това, което той е постигнал в своето изкуство. И това беше огромен стимул, когато си на 17, когато виждаш, че всичко в държавата се срива, когато виждаш с какви компромиси се прави това изкуство, да получиш такава награда за мен означаваше: „Да, ти можеш и не трябва да спираш“, а не, че съм най-великата и най-незаменимата. Просто са много малко стимулите, които ти дават сили да не се отказваш от актьорството – и сега, и тогава.
Сега се сещам, че покойната Саша Хонг ни беше направила невероятни танци за представлението. За съжаление, всички тези хора, на които дължим толкова много и тези невероятни емоции, които те заразяват завинаги, вече ги няма. Ето защо казвам, че е много важна щафетата, приемствеността. И тези фестивали, които са оцелели, въпреки годините, времето и съпротивата на цялата държава срещу подобни неща... Те съществуват напук, на инат на базата на хора като Жоро (Ivan Ivanov), които осъзнават, какво значи това за младите,които откриват страстта си по театъра, на базата на хора-професионалисти, които са минали оттам и трябва да предадат също щафетата, за да заразят другите млади с това колко е важно да се правят такива неща, и с това, че когато си бил част от такова нещо – студия или фестивал – ти наистина ставаш част от веригата. Никой не може да е сам по себе си самодостатъчен, особено в нашата професия. Ние не сме нито инструменталисти, нито художници, нито писатели. Ние сме артисти. Дори един моноспектакъл, какъвто имам и аз, има хора зад сцената, без които не мога да го направя, макар да съм сама видимо на сцената. Дори когато си сам на сцената, ти никога не си сам в театъра и киното. И можеш да бъдеш провален на сцената от всеки един от екипа във всеки един момент, ако не сте в синхрон и не сте в екип. Без хората зад сцената няма спектакъл, няма визия и няма пиршество за сетивата и емоциите.
„Ромео и Жулиета“ и фестивал ВРЕМЕ за мен завинаги ще бъдат свързани с едни от най-светлите ми, най-вдъхновяващи и най-осмислящите ми пориви да се занимавам с тази професия, защото това ми даде самочувствие и увереност, че на това място и с тези хора, аз съм нужна. А когато гледаш и другите какво могат на фестивала, можеш да прецениш и ти какво си постигнал, ама хладнокръвно – обективно, а не самодостатъчно. Така тази единствена награда на фестивала, която ти се дава с пълната безусловност, те задължава ти да я оправдаеш с всичко, което правиш след това. Не само за това, което си направил, за да я получиш, а оттам нататък какво ще направиш. И за мен това оттогава се превърна в принцип. А това е първата ми награда в живота. И то на международен фестивал. Дори сега, когато аз съм жури на подобен тип събития за непрофесионални театрални младежки студии, моят камертон е това, как аз съм се почувствала навремето на фестивала ВРЕМЕ, как това ме е задължило и как това ми е дало огромен стимул да продължавам всичките тези години да съм актриса, въпреки всичко.
#20thanniversary #vremefest #vratsa #anniversary
#приятели_на_ВРЕМЕ
