В традиционната ни рубрика Ви разказваме за краткия, но изпълнен с драматизъм живот на Иванка Ботев – единственото дете на Христо Ботев. Днес на нея е кръстена улица във Враца, паметна плоча краси мястото, на което е живяла при престоя си в града.
На 13 април 1876 г. в Букурещ е родена Иванка Христова Ботева - дъщеря и единствено дете на Христо Ботев.
Тя е само на един месец, когато именитият й баща повежда четата към България по пътя на своята Голгота във Врачанския балкан.
През 1890 г. – на 27 май, на откриването на паметника на Христо Ботев във Враца присъстват княз Фердинанд, министри, негови четници. За баща си от трибуната говори и 14-годишната Иванка, а нейните думи трогват до сълзи насъбралото се множество. Интересното е, че тя се обръща само към министрите и народа, но не споменава княз Фердинанд в речта си, което е явен сигнал към множеството за липсата на признание в следосвобожденска България към Войводата. Ето какво слово произнася Иванка:
„Милата ми майка ме доведе между Вас да присъствувам на тържествения празник - откриването на паметника, въздигнат в чест на милия ми и незабравим баща - Христо Ботев и другарите му.
Аз съм малка и не в състояние да Ви разкажа особено нещо за баща си, но аз ще Ви изкажа това, което младежкото ми сърце чувства в тази минута като погледам този свещен за мене бюст...
Когато любезният ми баща е заминал с дързостните и доблестни синове на България, да я отърват от робството, не съм имала щастието при разделянето да запомня баща си, да го целуна за последен път и кажа последно сбогом. В тази възраст не съм била в състояние да разбера и усетя тази вечна раздяла, че няма вече да видя милий си баща. Божието предопределение било друго с него, той трябвало да стане предводител на тия, които положиха живота си за спасение на отечеството си, заедно с тях да остави костите си на поросените с мъченическа кръв височини.
Неговата саможертвеност за спасението на отечеството ни, и обезсмъртяването на паметта му ми внушават мисли, които не могат да въздържат сълзите ми. Аз и майка ми сме били нещастни като останахме - аз без баща, а тя без съпруг, но българският народ доби един герой - това ни утешава, че баща ми загина за свободата на отечеството ни.
Неговата памет ни е скъпа и аз ще се грижа да я запазя за всякога, макар че тя става достояние за целий ни народ.
Нашият народ, който дълбоко знае да цени заслугите на своите доблестни синове, въздигна този грамаден паметник, в чест на покойният ми баща и другарите му...
Нашата искрена признателност на всички присъствующи!
Да живее България!
Речта на Иванка продължава към официозите така:
"Почитаеми господа!
Макар и слаба, но не мога да не изкажа което аз и любимата ми майка чувстваме в този паметен ден, в който се увековечава паметта на нашия незабравим баща и съпруг, покъртени от дълбините на душата си задето така заслужено се слави паметта на нашия Христо Ботев и другарите му. Нека делото и подвизите на тези борци ни служат като образец от примерен патриотизъм, а към неговото семейство - за утеха на постоянните ни скърби“.
По-късно Иванка учи в Женева, а след завръщането си в България преподава френски език в девическата гимназия във Велико Търново.
На 8 януари 1906 г. Иванка Ботева се омъжва за д-р Стоян Христов.
През септември същата година пристигат в София, където Иванка, заедно с историка Иван Клинчаров издирва, събира и работи по издаването на творбите на баща си.
На 7 ноември 1906 година след кратко боледуване и бременна в четвъртия месец, Иванка Ботева-Христова умира, едва 30-годишна.
Съдбата предопределя да живее само 2 години повече от баща си.
