Амазонка кръстосва ловните полета в Белоградчишко без страх от зверове и природа
От Павлина Пецева
Красива, талантлива, художничка и страстен ловец – талисман на ловната дружинка в белоградчишкото село Вещица – това е Лилия Захаринова. За нея ловът не е само да вдигне пушката и да стеля по дивеча, а сливане с природата, да почувства с всички сетива свободата и да забрави за забързаното ежедневие.
Именно заради това тя и съпругът и преди няколко години се местят от Белоградчик да живеят в село Вещица. Да са по-близо до природата, до свободата и да живеят пълноценен и природосъобразен начин на живот.
Захаринова е родена във Видин, но не е отраснала в големия град. С лов е започнала да се занимава доста по-късно. Хъсът идва от баща й и брат й, които са ловци, но в по-равнинен терен. Ловната дружинка, от която е част талантливата художничка се намира в красив планински терен.
„Тук при нас е много по-хубаво. Балканска част е, можем да се катерим по баирите, има гори, по-различно е и самите животни са повече. Тук ловуването е друго, не е с джипове, ние съчетаваме лова с разходки. За мен ловният излет е ден в гората, в който нямам никакви ангажименти, не мисля за нищо друго, така се разтоварвам. Отивам в гората и цял ден слушам само листата, дърветата, животинките, които преминават около нас, просто седим и се наслаждаваме и забравяме за всичко“, споделя Захаринова.
Ловния излет на дружинката започва в центъра на селото, където се събират и от където тръгват с колите си за района. Стигат до равнинната част, слизат от колите и започват около 10-километров преход до пусията, през баири и долове. Излетите им обикновено са за диви свине.
Самата ловджийка не харесва птичия лов, защото в района им има много малко пъдпъдъци. На практика излизат, откриват ловния сезон, но вдигат много малко пъдпъдъци. Другото, което е – кучетата в дружинката са обучени за прасета и в цялата дружинка имат само едно куче, което е птичар.
„Няма как 10 човека да разчитаме на едно куче. Така се получава голям цирк - отвсякъде излизат птици, но са много близко и можем само да ги броим. За нас лова на дива свиня си е по-интересен. Е, хубаво е да се покаже и някой хищник по време на лов. Те от време на време изникват по време на лов, плашат се от кучетата, решават да се преместят и попадат под обстрел“, разказва Лилия.
Както всяка уважаваща себе си дама има по няколко чифта обувки, така и тя има няколко оръжия за лов. Този сезон излиза с турски автомат, има и карабина, тъй като от миналата година е и подборен ловец, но първата й пушка е чешка и я държи заключена в сейф. Не се разделя с нея заради сантимент.
Ловната случка, която Лилия никога няма да забрави и която когато се сети започва да се захласва от смях всъщност й показва колко важно е да познаваш гората, да знаеш какъв е всеки един звук.
„Мога да кажа, че в повечето случаи си помним грешките. В нашата дружинка сме много сговорни, защото има други дружинки - ако минат прасетата и никой не ги уцели после има караници, кой колко не може да стреля. При нас няма такова нещо, за нас важното е, че сме вдигнали лов, кучетата са гонили прасе, ако имаме попадение е много добре, но и да нямаме пак се радваме, а и не е казано, че трябва да убием всички животни в гората.
Първият път когато видях прасета беше много смешно.
Излизаме на пусията, подреждаме се на един горист хълм, на баира, на две линии – първа линия върви по реброто на целия хълм и втора линия – аз съм на втората. Някъде долу под мен тръгват гоначите. Така, както си слушам, как падат листенца, колко е тихо и спокойно, и изведнъж зад гърба ми някой стреля. Обръщам се, ослушвам се, знам, че на горния път се намират другите ни вардачи, обаче си викам, да де ама гонката идва от долу, защо тоя човек стреля отгоре, какво пък става сега. Да де, ама ние граничим с други дружинки и стадо прасета е подгонено от съседната дружинка, прехвърля баира и налита на нашата засада. Отгоре стрелят, обаче прасетата са минали като фурия покрай тях, ама аз не съм виждала до тогава прасета. При което се обръщам и почвам да се ослушвам, чувам някакво шумолене, аз не съм и чувала прасе как върви, а то е много различно. Когато слушаш продължително гората, ти само по звука познаваш, какво животно идва, дали е сърна, дали е прасе и знаеш за какво да се приготвиш. И в случая някакъв различен шум, идва нещо, на 20-30 метра, под клоните на едно дърво изниква едно прасе, до него още едно и аз вече вдигам пушката, прицелвам се, хващам го на мушка, обаче от лявата ми страна се чува бучене - все едно идва кола, викам си - сега пък какво стана. Да де, ама това били малки прасета с майка. На 25-30 метра така се поразмива пейзажа, виждаме ги, но силуети, и аз как съм се прицелила напред, завъртам главата на ляво и вече не знам какво да правя, кои да целя сега. Завъртам пушката към повечето прасета и гръмнах - отсякох едно дръвче.
Колегите после ми казаха, че не сме за дърва в гората, а сме за прасета. Беше някакъв екшън и в мъглата гледам – краченца, муцунки, краченца, муцунки… Наистина беше голям екшън, защото там имаше 10-тина по-дребни малки прасенца, две големи и майка. Това няма да го забравя. Сега вече познавам звуците, знам какво идва, че не идва кола през гората, а най-вероятно са прасета. Бръмчат като кола“, разказва смеейки се Лилия.
В лова младата дама дава всичко от себе си, не се държи като жена, защото е в група с най-малко 10 мъже. Това дали е по-малко килограми, по-малко мускули – няма никакво значение. В лова всички са равни, признават й го и колегите й от дружинката.
„От самото начало се опитваха – хайде сега заради жената ще се върви по-малко, но като видяха, че правя всичко наравно с тях вече си ме броят за мъж“, каза с усмивка и гордост Захаринова.
За нея ловът не е да отидеш да убиваш животни в гората, той е да познаваш гората, да я разбираш, да й слушаш звуците, да ходиш и да храниш животните, за да има. Да отстрелваш това, което трябва да се отстрелва. Има си правила, които трябва да се спазват. Трябва да се спазва броя на мъжките спрямо женските сръндаци, когато има прасета не можем да униваме майката защото другата година ще искаме още прасенца. Трябва да се пази баланса в природата. Балансът е най-важен от всичко.
„Късно станах ловец, защото малко по-несериозно се гледаше на жена ловец. Това е едно мъжко забавление, те отиват да си избягат от жените в събота и в неделя в гората, само моя мъж няма този късмет“, споделя със смях Лилия Захаринова.
Още интересни материали ще намерите САМО в утрешния брой на "Конкурент" - вестникът на Северозапада
