Днес се навършват 100 години от рождението на първата жена-диригент в България - врачанката Радосвета Бояджиева.
Този факт ни припомни Цветана Евгениева. Публикуваме без редакторска намеса текста на уважаваната журналистка и дългогодишен кореспондент на БТА за Враца. Благодарим й за разрешението да го споделим с читателите на "Конкурент":
Първата жена професионален диригент на оперно-симфонична музика в България е родена на 10 януари 1923 г. Специалистите я определят като своеобразна и ярка личност, артистична и съвършена диригентка. И до днес, малко повече от 4 години след кончината й /18 септември 2018 г/ казват, че е спорна за разгадаване и като творец, и като характер. Говорят за нея с противоречиви думи и оценки – своеобразна и емоционална, експанзивна и логична, артистична и организирана, обаятелна и свадлива, скромна и егоцентрична – сплав от чувства и поведение, създала голям творец. Но каквито и да са оценките едно е безспорно - Радосвета Бояджиева е уникално явление в българското и световното музикално изкуство.
“Диригентът е творчески стимулатор за оркестъра, за целия концерт или оперна постановка – разкрива своето творческо кредо Радосвета Бояджиева. На пулта той се превъплъщава подобно на актьора в театъра. И ако не успее с мислите и чувствата си, с палката да завладее публиката, значи е сбъркал професията си”.
От 1950 г. до 1973 г. Радосвета Бояджиева е един от диригентите на Софийската народна опера. При това много различен, защото тя дирижира винаги без партитури. При една от срещите ни приживе сподели: ”Казват, че имам феноменална памет, това е генетично заложено. Баща ми Анто Бояджиев водеше всичките си дела по памет".
Критиката я приема изключително възторжено като ерудиран, вдъхновен и чувствителен талант, който умее да предаде ярко и образно своите внушения на слушателя и зрителя. Под палката й са свирили симфоничните оркестри на Полша, Румъния, Италия, Белгия, ГДР, Куба. Гордее се с особената чест, която й оказва великият Херберт фон Караян като я кани лично да присъства на премиерата на “Борис Годунов” в Залцбург през 1966 г. Повече от 20 години преподава в Държавната музикална консерватория. Автор е на реквиема „Молитва за България“ за хор, оркестър и солисти (2006 г).
Последните десетина години от творческата си кариера /1973-1984 г./ Радосвета Бояджиева свързва с родния си град Враца като главен художествен ръководител и диригент на държавната филхармония, чийто създател е. Все така жизнена, емоционална, отдадена на музиката и поезията - нейната втора любов. Дирижира до 86-годишна възраст.
При една от срещите ни приживе сподели:”Казват, че имам феноменална памет, това е генетично заложено. Баща ми Анто Бояджиев водеше всичките си дела по памет. Аз мога да си върша домакинската работа, да чета нещо, да разговарям с приятели, да се разхождам – в това време партитурата ми е в главата и се наслагва, докато стане готова”.
Впечатли ме една от многото оценки за Радосвета Бояджиева: “През целия си творчески живот тя бе толкова голяма, колкото си иска. Но никога не поиска толкова, колкото бе голяма.”
Носител е на званието „Народен артист“ (1981), на награда на Министерството на културата „Златен век“ за принос в развитието на българската култура (2003) и Почетен гражданин на Враца (30 май 2000).
Поклон пред светлата й памет!
Цветана Евгениева
