Валентин Качев е роден в Белоградчик, където завършва гимназията със златен медал. Дипломира се с пълно отличие в Литературния институт "Максим Горки" и ВГИК (Всесъюзния държавен университет по кинематография) в Москва. Дълги години живее и твори в руската столица. Магистър на изкуството - поет и кинодраматург. У нас и в чужбина са издавани в многохилядни тиражи негови книги, сред които "Съдба, наречена Родина", "Духът на старата къща", "Нещото, от което боли"... Удостоен е с литературно-обществената премия "За верност към думите и делата" на името на А.С. Пушкин, като освен диплом получи и медал "А.С. Пушкин".
Произведенията му са превеждани на различни езици и са включвани в престижни литературни сборници.
Автор е и на киносценария "А розите цъфтят при всички режими", по който прочутият съветски актьор Михаил Улянов започва да се снима у нас, като прекарва 10 дни в Белоградчик. В лентата, режисирана от Георги Стоянов, участват още именити български актьори като Петър Слабаков, Васил Михайлов, Иван Кондов, Константин Коцев, Павел Попандов, Виолета Гиндева, Златина Тодева, Асен Кисимов, Грета Ганчева, Александра Сърчаджиева и др. За съжаление, филмът, в който ролята на Старидолски се съгласява да изпълни самият Стефан Данаилов, така и остава незавършен. Когато е министър на културата, легендата на българското кино написва предговора към книгата на Валентин Качев "Незабравимият Михаил Улянов".
Не е често срещано един автор едновременно да членува в две големи творчески обединения, нали, господин Качев? Но как се случи, че първо станахте част от Съюза на руските писатели, а едва след това - и на българските? Имате ли усещането, че повече ви ценят в чужбина, а не в Родината?
Това е самата истина! Искам да споделя как преди време ми намекнаха, че има шанс да ме предложат за член на СП на Русия. Помислих си, че някой се шегува. Но все пак аз имах издадена поетична книга "Вещий рог Аспаруха" в превод на Владимир Фирсов, множество публикации и, не на последно място, отличните дипломи от такива престижни институти като Литературният "Максим Горки" и ВГИК. По-късно се размислих и се питах: нима съм направил нещо, за да ме удостояват с такава чест. След няколко дни написах стихотворението "С любов към Русия". Едва тогава разбрах, че не случайно са ми предложили. Защото с това доказвам, че навярно съм достоен. Случи се през лятото на 1996 г. Обадиха ми се от Съюза на писателите, че е минало заседанието на приемната комисия и аз преди час или два съм станал техен колега. Вълнението беше невероятно. Българче от Белоградчик и се озовало в лоното на великите писатели на тази духовна светиня. Вече бях редовен член на знаменития писателски съюз. От тогава изминаха над 24 години. Винаги съм се гордял с доверието, гласувано ми от руските колеги, и съм се старал с постъпките и творчеството си да бъда достоен за него.
За да стана член на СБП, ме покани тогавашният председател Никола Радев. Това се случи през 2003 г. Интересното е, че за цялата вече над стогодишна история на съюза няма друг такъв член, който да е роден в Белоградчик.
Аз съм в дълг за това, което направи за мен Русия! Получих дипломи от най-престижните институти в тази област - Литературния и ВГИК, членство в Съюза на писателите на Русия. Имах щастието да живея двадесетина години в тази страна. Докосвал съм се до великаните на тяхната култура и изкуство. Много са хората, на които дължа благодарност за това, което са ми дали като преподаватели и колеги. Не бива да забравяме името на прекрасния лирик на руската земя - поета Владимир Фирсов. Той беше от първите, дал ми път в двора на изкуството и културата на тази страна. Що се касае до отношението към мен у нас, мога да кажа, че нито ме търсят, нито пък аз тях. Всеки си има своя път и върви по него така, както е определила съдбата. Главното е, че творя и ще оставя след себе си стойностни неща, които, вярвам, бъдещето ще ги оцени и ще се възползва от тях.
Преди три години излезе поетичният ви сборник "Съдба, наречена Родина", посветен на доста деликатна за съвременните българи тема. А няколко бройки от книгата вече заемат достойно място в библиотеката на Московския държавен лингвистичен университет. Как ще коментирате факта, че благодарение на вашата поезия младите хора в чужбина имат възможност да се докоснат до България?
- Написах много стихове, но не ги издавах в книги. Някак спонтанно се роди идеята за този сборник. Бях на Страцин и там написах стихотворение за подвига на нашите воини. Двама от участниците - доц. Иван Сечанов и арх. Райчо Николов, бяха там. Появи се и стихотворение за белогвардейците в Белоградчик, чийто Марковски полк е бил разположен в нашите казарми след Ньойския договор. Небесните сили ми изпратиха и стихотворението за Списаревски. Книгата е от четири раздела: "Велик е нашият войник", "Мила Родина, ти си земен рай", "Да се завърнеш в бащината къща" и "Щом духът ще живее". Презентацията на "Съдба, наречена Родина" бе в Централния дом на армията в София. Бях дал книгата на председателя на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва о.з. генерал Златан Стойков. Той я прочете още същата вечер и късно ми се обади, за да изрази възхищението си от моите стихове. На другия ден имаше честване за Левски в Парка на Свободата. Помоли ме да взема една книга, за да я подаря на кмета на София Йорданка Фандъкова. Композиторът Кирил Икономов изрази възхищението си с думите, че "Съдба, наречена Родина" трябва да стане достояние на всеки български дом. Той каза, че ще се заеме с нейното пропагандиране. По линия на Агенцията за българите в чужбина с книгата бяха награждавани деца, станали лауреати на литературния конкурс, организиран от тази институция. Това поетично слово попадна в над 33 държави по света, където живеят българи и хората милеят за славния дух на предците ни. За всеки автор е приятно да види и чуе, че негови стихове намират пристан и в други страни. Така се случи и с Лингвистичния университет в Москва. Центърът по българистика е дело на Нов български университет с ръководител на проекта доц. д-р Татяна Фед. Наистина, екземпляри от книгата красят техните зали. Изпратиха ми и видео, където студенти българисти рецитират мои стихове. Това е щастието за поета! Важното е, че стихотворенията са послание към бъдещето и обикновено авторите не са съпричастни към славата си приживе. Достатъчно е да спомена Ботев, Дебелянов и още плеяда наши гении на римуваното слово. Както се казва, дано Бог е с нас и да помогне тази книга да заеме достойно място сред милионите българи по света, които ще открият в нея светлината на родното огнище и великия български дух! Не знам как точно това да стане, но може би трябва да се помисли книгата да бъде издадена в електронен вариант, за да се докоснат до нея българите от всички краища на планетата. Амин!
Особено сега, когато страстите в Македония се нажежават, се сещам за един велик българин оттам - Панде Евтимов. Някой му е изпратил в Скопие моята книга "Духът на старата къща". Той ми се обади по телефона и дълго разговаряхме. След няколко месеца ме бяха поканили да направя презентация на книгата в Културния център в Скопие, където дойде той и лично се запознахме. Там присъства и знаменитият кинопродуцент Панта Мижимаков, продуцирал първите филми на Емир Костурица. Беше незабравима българска вечер в Скопие.
Държах в ръката си книгата "Съдба, наречена Родина" и се сетих за бай Панде Евтимов. Исках по някакъв начин да му я изпратя. Обадих се в централата на ВМРО в София. Оттам ми казаха, че той в момента се намира във Военна болница в столицата. Отидох веднага там. Хората бяха отзивчиви и ме пуснаха при него. Той беше сам в стаята. Едва го познах. Беше много отслабнал. Оплака ми се, че не можел да яде. Една жена отвори вратата и го попита какво би желал да му приготви за вечеря. Той се усмихна и й благодари, но каза, че проблемът му е не е в приемането на храната... Взе книгата, разтвори я и започна да я разглежда. Сам прочете няколко стихотворения. Искаше да си почине и ме помоли аз да му чета. След това отново взе книгата и започна сам да рецитира. Бях при него повече от три часа. Опитвах се да си тръгна, а той не ме пускаше. Каза ми, че предишния ден са били при него синът и снаха му. Разказа ми за преживяното в затвора, където е бил като български патриот. Така е било по времето на Титовата Югославия. Преди да си тръгна, бай Панде стисна здраво ръката ми и си пожелахме да се срещнем отново и, дай Боже, да представим тази книга в Скопие. За голямо мое съжаление, това може би е била последната книга, която той е чел и с вдъхновение е рецитирал патриотичните стихове за България. След два или три дни прочетох, че е починал. Посмъртно бе награден от президента Румен Радев с орден Стара планина. Светла да е паметта на бай Панде, защото такива българи са силата и величието на българщината.
Инициатор сте за създаването на паметника на поручик Димитър Списаревски, издигнат в центъра на Белоградчик. Защо за вас бе толкова важно този монумент да стане факт?
- Като деца се събирахме да играем на площадчето пред къщата на брата на баба ми - дядо Петър. На петдесетина метра от неговата къща бе домът на баба Нада Гатева и дядо Крум шивача. Те нямаха деца, но имаха племенник Иван, който всяко лято идваше при тях. Оказа се, че това е братът на Димитър Списаревски, беше много красив и добър човек. Сядал съм на пейката до него и съм слушал неговите разкази. Той по това време беше преподавател в Механотехникума в София. Запомнил съм, че живееше на улица "Гурко" в столицата. Завършил е военноморското училище и е бил морски офицер, но заради брат си е бил уволнен от армията. Така че от срещите с този човек още от детските си години се запознах с историята на славния летец. Зад вратата на шивашкото ателие в къщата на баба Нада имаше цяла стена със снимки на Димитър Списаревски. Но неговото име не биваше да се споменава, защото бил фашистки офицер. Един ден този спомен ме възпламени и написах стихотворението "Списаревски". Когато подготвях своята поетична книга "Съдба, наречена Родина", то стана нейното начало. След като от висините дойде този знак, по-нататък реших, че е дошло времето да се преборим и да върнем героя на достойно място в града, където е израснал. Това съвпадаше с 75-годишнината от неговия подвиг. Някои хора са се опитвали да повдигнат въпроса за паметник на героя, но уви... Един нашенец, полковник, облякъл парадния мундир и отишъл при белоградчишкия кмет с предложение да изградят паметник на Списаревски. Реакцията е била такава, че кметът излязъл от кожата си и наругал българския офицер. Казал, че на фашист паметник няма да прави. Още повече, че знаел, къде да го натопи, и можел дори да загуби офицерските си пагони. Вече ме бе овладяла идеята за паметник на героя в нашия град. Майката на Списаревски - Елисавета, е от Белоградчик. Тя е сестра на баба Нада. След като напускат Добрич, тригодишният Димитър с родителите си идват в родния дом на майка му в Белоградчик. Бащата си намира работа в Лом. Брат му се ражда в един от тези градове. Както се казва, тук, под славната белоградчишка крепост, се е формирал бойният дух на бъдещия герой!
Конкретно към реализацията на идеята. Присъствах на откриването на паметника на загинали във войните в село Юглав - Ловешко. На връщане в автобуса до мен седна един мъж. Заприказвахме се. Споделих с него идеята си да се изгради паметник на Списаревски в Белоградчик. Този човек се оказа арх. Миломир Богданов Богданов. Проектирал е паметен бюст на Списаревски на площада в с. Пасарел, недалеч от мястото, където е станал безпримерният подвиг на летеца. Разбрахме се да действаме. Така да се каже, аз бях сивият кардинал на проекта. Дърпах конците от разстояние. Намерих един изпълнителен човек Иван Иванов, който ме слушаше и действаше. С други думи, от стихотворението за героя се роди и неговият паметник. Горд съм, че редове от това произведение са отдясно на монумента: "И славата нека да бъде во век, щом имаме този достоен човек." По моя препоръка той бе открит в деня, когато Белоградчик чества епопеята на предците от Лето 1850-о, чийто главен организатор е баш кнез на Белоградчик Цоло Тодоров, мой прапрадядо. Стана хубаво, че се съчетаха тези две знаменателни събития за моя град.
Откриването на паметника е на 29 май 2019 г. През октомври с.г. издадох новата си поетична книга "Там, де витае българският дух". Тя започва със стихотворение за паметника на Списаревски в Белоградчик и стихове за още двама велики белоградчиани: акад. Иван Дуйчев и проф. Виден Табаков, изпратил Армстронг на Луната. На Петровден - празника на Белоградчик, през 2020 г. президентът Радев открива паметник на полк. Стефан Илиев - командир на 15-и пехотен Ломски полк, загинал по време на Първата световна война. След церемонията към държавния глава се приближава мой приятел Владо Гергов и му подарява книгата ми "Там, де витае българският дух". Казва му няколко думи за мен и стиховете, с които започва книгата. Президентът е предал поздрави за автора. Поставил е книгата във вътрешния джоб на сакото си и е отишъл да поднесе цветя пред паметника на Списаревски. Покланя се и застава мирно, за да отдаде почит на героя. С него е "Там, де витае българският дух" - книгата със стиховете за тримата българи, с които се гордее Белоградчик, България и светът. Дано и в тяхна памет скоро бъдат построени паметници.
Вие сте човекът, благодарение на когото в България дойде да се снима известният съветски и руски актьор Михаил Улянов. Как успяхте да го убедите да участва във филма "А розите цъфтят при всички режими" по ваш сценарий? Посветихте на именития артист и книга. Успяхте ли да я представите и в Русия?
Михаил Улянов е явление в планетарен мащаб. Нека спомена само три от ролите му - за "Председател" стана лауреат на Ленинската награда, в знаменития булгаковски "Бяг" на режисьорите Алов и Наумов блесна с образа си на генерал Чернота, както и превъплъщенията му в маршал Жуков във военните филми, с които покори света.
Да се докоснеш до такъв титан на изкуството е не само чест, но и подарък на съдбата. Запознах се с него, когато беше председател на Съюза на театралните дейци на Русия. Между нас се зароди приятелство, което по-късно прерасна в творческо сътрудничество.
Живеех в Рига, столицата на Латвия. Там пишех или по-скоро дописвах сценария "А розите цъфтят при всички режими". Веднъж се разхождах по брега на Балтийско море в района на знаменитата Юрмала. В един миг сякаш някакви небесни сили изписаха в моето съзнание името на великия актьор Михаил Улянов. Разбрах: той ще бъде изпълнителят на главната роля в този филм. Какво да кажа, сценарият не беше още готов, а и самият Улянов и хабер си нямаше за това.
Но ето, че информацията, спусната ми отгоре, стана реалност. Мина време и предстоеше реализацията на филма. Отидох при Михаил Улянов в театъра "Вахтангов" и му предложих да се запознае със сценария. След няколко дни ме покани на среща. Сценарият му е харесал и актьорът е готов да се включи във филмовия проект в образа на Белогвардееца. Каза ми, че тази роля е своеобразно продължение на героя му от филма "Бяг". Каква по-голяма оценка от това да сравняват онова, което си написал, с велико нещо от класиката на Булгаков.
Когато Улянов дойде в България, посрещнахме го на ВИП-а на аерогара София. Обядвахме, а привечер заминахме за Белоградчик, където ни очакваше снимачният екип. Още от първия ден великият актьор влезе в ролята си така, като че ли цял живот се е готвил за нея. Да се работи с него на снимачната площадка бе не само удоволствие. Той заразяваше със своето присъствие и отзивчивост хората, които бяха наоколо. В повечето от снимките Улянов си партнираше с Васил Михайлов. Те бяха чудесен тандем. Да не говорим за присъствието на Петър Слабаков и още десетина изтъкнати наши актьори. Там бе и незабравимата Виолета Гиндева, Грета Ганчева и все още непостъпилата в НАТФИЗ Сашка Сърчаджиева. Белоградчик е бил снимачна площадка на много кинотворби, но може би за първи път - с актьор от такава световна величина.
Снимките бяха в белоградчишката църква. За Улянов и Васил Михайлов имаше около три часа свободно време. Те ме помолиха да ги заведа на крепостта. Седнахме в моя мерцедес и поехме към емблематичното място на града с уникалната първа плоча. Влязохме в двора на крепостта. Екскурзоводката ни плени със своята увлекателна беседа за събитията, станали някога на това място. Ние се разхождахме там, където са кадрите от началото на станалия класика съветски филм "Героите на Шипка". Представям си как се е чувствал Улянов, вървейки по мястото, където са били неговите колеги. Преди да излезем от крепостта, екскурзоводката ни снима тримата на фона на знаменитата Първа плоча. Тази фотография стана корица на моята книга, посветена на Улянов.
Слязохме в града. Имахме още време и спряхме на площада. Там, край езерцето с каменното цвете, седнахме да пием кафе. На площада нямаше много хора, а и коли също. Може би сме били там малко повече от половин час, когато ми се обадиха, че ни очакват на снимачната площадка в църквата. За тези минути на площада бе станало чудо. Толкова народ се беше събрал, сякаш бе някой от големите празници! Минахме пред образувалия се шпалир, седнахме в колата и отидохме на снимки. Любимото място на Улянов бе седалката до шофьора.
След два или три дни имахме почивен ден и той ме помоли да го разведа из нашия край. Сутринта го взех от хотела сред боровата гора, седнахме в колата заедно с един колега, когото бях взел, за да ни снима из пътя, и потеглихме. Първото ни място бе знаменитата пещера Магура. По пътя срещнахме няколко магарешки каручки с по една жена, която държеше дизгините на магарето. Улянов погледна тъжно към отминаващата поредна каручка и каза: "Да, и при нас магаретата са били верният помощник на държавата, особено по времена на войни." Влязохме в пещерата. Както се казва, ВИП госта го очакваха и започна интересната беседа за подземните чудеса. На него му стигна първата зала и той пожела да се върнем обратно. Заведоха ни от другата страна на пещерата и ни показаха как в една зала се приготвя и отлежава знаменитото шампанско. Накрая ни посрещна и директорът на винзавода, той направи демонстрация с бутилките, които произвеждат. Улянов отпи малко от виното, което му предложиха. Направиха му един пакет от няколко бутилки като подарък. Една от дамите ми прошепна на ухото, дали няма да се обиди, ако му затворят бутилката, от която е пийнал, и да му я дадат и нея. Това било най-скъпото им колекционно вино. След това, като ходех при него в хотела, тази бутилка стоеше на масичката в хола, от която той по мъничко е отпивал, за да опита еликсира на знаменитата Магура.
Малцина вероятно знаят, че сте се снимали в сериала "На всеки километър". Какво си спомняте от общуването със Стефан Данаилов и Григор Вачков?
Това стана в Белоградчик. Асистенти на режисьора Любомир Шарланджиев са ме видели и ме поканиха да участвам в станалия по-късно легендарен филм. Случи се така, че застанах до двамата любимци на публиката Григор Вачков и Стефан Данаилов. След тази среща се възпламени желанието в мен да уча кино, което се осъществи в знаменития и първи институт по кинематография в света - Московския ВГИК. С Вачков сме се виждали епизодично в София. Като студент живеех на 100 метра от Сатиричния театър и се срещахме обикновено там. Със Стефан станахме приятели. Срещите ни са били много. Той бе избран да изиграе ролята на Старидолски във филма "А розите цъфтят при всички режими". За съжаление, с Улянов не успяха да се срещнат на снимачната площадка в Белоградчик. Той написа в качеството си на министър на културата предговора към книгата ми за Михаил Улянов. Жалко, че такъв прекрасен човек ни напусна в разцвета на силите си. В деня, когато Стефан отлетя към небесните простори, написах стихотворение в негова памет. Желая да го предоставя на читателите на ДУМА. С две думи, велики творци и прекрасни хора. Бог ме е дарил с щастието да се докосна до тези величия на българския хоризонт. Светла да е паметта им!
Имали сте възможност да разговаряте с какви ли не известни личности. Пред очите ми е снимката ви със Сергей Михалков - автора на химна на Русия... За коя среща обаче се сещате най-често?
Тази снимка е направена в неговия кабинет в Международната общност на писателските съюзи, чийто председател бе той. На стената отзад е негова фотография с президента Владимир Путин.
Искам да разкажа за една друга среща с великия Михалков. Големият приятел на България, чийто дядо се е сражавал на Шипка, поетът и писател Олег Шестински бе превел книгата ми "Лепестки света". (Олег Николаевич Шестински е специализирал български език в СУ "Климент Охридски". От това време е и дружбата му с Павел Матев. Превел е на руски език най-изтъкнати представители на поетическото слово от България. Бил е Първи секретар на Ленинградската писателска организация. След преместването му в Москва в продължение на 15 години е бил секретар на СП на СССР). Бяхме получили първите контролни екземпляри. Поканиха ни на представянето на книга на таджикски поет в Съюза на писателите. Това бе голяма зала с маси под формата на буквата П. В средата на дългата страна седеше Сергей Михалков, а до него - поетесата Рима Казакова. Шестински ми подаде екземпляр от книгата и ме помоли да го отнеса отсреща на Михалков. "Лепестки света" е джобен формат с твърди корици. Отидох при великия Михалков и му подадох книгата. Той я погледна с интерес, разгърна я, видя това-онова и я постави във вътрешния джоб на сакото си. Върнах се на мястото си. Шестински ми каза, че книгата която таджиките представят, е на "шпалти", т.е. е само с набран текст, а още не е минала през печатница. Но за това пък техният посланик бе организирал това тържество със специална национална почерпка. Презентацията вървеше, а за нас - нито дума. Попитах Шестински дали Маестрото не ни е забравил? Той се усмихна и ми каза да бъда спокоен. След няколко минути Михалков стана от мястото си, извади от джоба си книгата и отново я разгърна. Каза на присъстващите, че държи в ръцете си "Лепестки света" - превод от български език. Спомена за тиража, който бе 3000, че това в днешно време е изключителен тираж, като се има предвид, че поезията се издаваше едва в няколкостотин бройки. Каза, че добре познава Шестински и, щом той се е заел с превода, значи е открил един стойностен автор. С голямо любопитство Михалков разгръщаше книгата. По едно време каза: "Вижте нашия български колега, колко умно е постъпил, като е избрал такъв формат за книгата си. Ще я подари на една очарователна дама, тя ще я постави в чантичката си, ще я покаже на приятелки и ще я чете и в метрото. Аз, например, ще я пъхна обратно в джоба на сакото си и ще я отнеса у дома в своята библиотека. Ще я поставя на видно място да й се радвам. А ние какво правим? Издаваме книгите си в големи формати. Когато подариш на някому, първата му работа е да я бутне на перваза зад пердетата, за да се отърве от нея, тъй като няма къде да я сложи, за да си я занесе у дома. Не се съмнявам, че стиховете са прекрасни! Но вижте на какво още трябва да се научим от нашия български колега."
Кое е нещото, от което продължава да ви боли?
Това е една моя книга "Нещото, от което боли", написана в жанра на роман.
Отдавна в мен прехвръкваха мисли да напиша една комедия. Бях и измислил и заглавие "Бишко, Пишко и духовата музика". Но все не се получаваше. Стигна до някъде и спра. Докато едно лято не се затворих в моя белоградчишки дом и не започнах да пиша. Оказа се, че се оформя прозаично произведение. Така, като че ли, влязох в руслото на мислите и те ме поведоха по изпълнените с тръни мигове на творческо съзряване, което водеше до раждането на тази творба. Бях решил, че, докато не я напиша, няма да мърдам от писателската си белоградчишка идилия. Отклоних се само веднъж. Предстоеше откриване на паметник в родното село Крушовица на проф. Иван Митев - откривателя на шестия тон на сърцето. Бяхме станали близки с него, а и живеехме в София на 66 крачки един от друг. Обади ми се синът му акад. Ваньо Митев и ме покани на тържественото откриване на паметника. На път за там минахме през Козлодуй. Имаше време и реших да потърсим там ли е корабът "Радецки". Беше акостирал и успяхме да влезем и да го разгледаме. Всеки, който се е докосвал до него, сигурно има своите необикновени чувства, обладали го на това свято за българите място.
Какво пък, сякаш това ми е трябвало - да потърся творческа сила не другаде, а на легендарния кораб на Ботев.
Когато се върнах в Белоградчик, сякаш творческите хоризонти се разтвориха пред мен и аз продължих да пиша, обладан от някакво чувство на дълг (ако щете, го наречете) пред паметта на Великия поет и революционер.
Бях задълбал в една тема за период от десетина години на нашето съвремие с ретроспекции от предишни времена. Тема многопланова и трудна, но с благороден порив, защото наистина не е лесно да описваш и да даваш оценка на живота, чийто съвременник си ти.
Мога да кажа откровено, че допълнителна сила се отприщи в мен след съприкосновението ми до светинята, с която е извършил своя подвиг Ботев.
Успях да завърша творбата и ми беше трудно да оценя в какъв жанр съм попаднал. Нарекох я роман, макар че се отличаваше от класиката. Получиха се много интересни образи, сюжетът се изчисти и стана понятен и интригуващ. След време, когато книгата вече бе отпечатана, я дадох на един човек от Своге. След няколко дни той ми се обади. Попита ме много ли време съм живял в техния град? Казах му, че с влака съм минавал доста пъти, но само веднъж съм бил на гости на една вила някъде по баира. Посрещнаха ме на гарата, а вечерта ме върнаха обратно за влака. Той все пак не можеше да повярва на моето откровение. Каза ми, че само човек, който е живял дълго при тях, би могъл да опише така сполучливо техните хора. В героите на романа е разпознал до един своите земляци.
Прав е проф. Борислав Тошев, който описва творбата ми по следния начин:
"Романът има своите читатели и някои от тях вече са дали своята професионална оценка. Например, известно ми е, че проф. Венец Димитров, преподавал филмово и телевизионно операторство и фотография в НАТФИЗ "Кр. Сарафов", е коментирал с възторжени думи кинематографичния потенциал на романа - неговото мнение е, че той трябва да се претвори в сценарий, на основата на който може да се създаде успешен филм.
А конструкцията на романа наистина е сложна и многопластова с неравномерни по размер глави, примесени със сценарични препратки, с много персонажи, някои основни, други епизодично появяващи се. Творбата показва как се живее в наши дни в един малък български град и какви са вълненията, желанията и моралните ориентири на неговите граждани. Хората на Белоградчик ще открият в този текст своя град, ще срещнат и познати или леко променени имена. Но действието на романа, както подчертава авторът, не се развива в Белоградчик. Това, което се случва в романа, може да се случи в кой да е неголям български град.
Когато прочетох романа на Валентин Качев, в мен незнайно как се появи мисълта за "Българи от старо време" на Любен Каравелов.
И това е картина на българските нрави в малък български град в преходен период - в края на отоманското робство и задаващата се българска свобода.
Романът на Валентин Качев като че ли има подобна канава - описание на моралния разгул в средния българин в малкия град в преходния период от комунистически тоталитаризъм към някакво друго устройство на обществото. Това означава, че тази книга, освен с литературните си достойнства, има и научна стойност в народознанието, защото със средствата на художественото слово документира промените в народната душа - отричането на изконните морални ценности, селското хитруване, политиканството, чувството на обреченост, нежеланието за упорита работа, търсенето на далаверата. Несъмнено пост-тоталитарният период е източник на дискомфорт в населението, който се засилва със стопанския хаос в страната и с досадното празнословие на политиците. Появилото се бързо социално разслоение, при което фаворизирани групи - спортисти, милиционери, комсомолци и други хитреци, паразитират върху снагата на народа, тревожи населението. Това се вижда от всички. Но почти никой не си дава сметка за причините, които стоят зад този процес. Затова съм чувал много пъти хората да казват - "демокрацията" донесе това.
Ето защо ми се ще да вярвам, че внимателният прочит на романа "Нещото, от което боли" ще породи мисли и разсъждения, които ще помогнат на читателя да разбере същността на процесите, които текат в съвременното българско общество."
С други думи, епохите се сменят, но нравите на хората остават. Трябва да има и творческо прозрение, за да се запазят за поколенията миговете от нашия живот, който заслужава да го знаят и тези, които ще дойдат един ден след нас.
Питам се, ако тази книга се разпространи из цялата страна, колко ли хора биха открили в нея типичното, което се оказва, че е съхранено във всяко малко градче.
Колко ли хора биха ми се радвали, а и колко ли биха страстно ме намразили, познавайки в героите част от себе си?
Държа да отбележа и още една рецензия, публикувана във в. "Дума", чийто автор е Тихомир Йорданов.
"Има писатели, които преди да започнат да пишат - мислят. Има други, които мислят и пишат. А има и такива, които и когато пишат, не мислят. Фразата принадлежи на бележития шегобиец и отнесен философ проф. Александър Балабанов. Тази изказана от него истина ми припомни четивото на Валентин Качев "Нещото, от което боли" (изд. "Елма"), жанрово определено като роман. Но това съчинение се отличава от т.нар. класически роман.
Повествованието започва и се движи в съвсем битови подробности, от които авторът непрекъснато "се отплесва" по философски размишления, по неща, натрупващи се в процеса на разказването. И това става така бързо и внезапно, че ха да му възразиш, или пък да добавиш нещо свое, лично, както става в разговорката между седнали "на маса" приятели, той вече се е отнесъл в друга посока, към други докоснати неща, "от които боли". Тъкмо тази болежка води лъкатушещото повествование между минало и съвремие, между спомена и ставащото сега, в желанието да бъдат те осмислени в един искрено разказан живот.
Такъв писателски маниер, стил, наричан "поток на съзнанието", се изразява в едно течение на разказа, в който се сблъскват случки, обстоятелства, лица, предизвикващи размисли и емоции, които ни правят съучастници. "Героите" са пред нас - те са живели или и сега живеят, събитията са отминали или и сега продължават, а ние сме набъркани в тях.
Не ви резюмирах сюжета на този роман и не бих могъл да кажа точно какво е сюжетното му развитие, каквото очакваме от роман.
Но творбата ме повежда из улиците на малко провинциално градче, в книгата превърнато в големия наш за всички живот. В нея, в книгата, той се чете така, както тече извън нея. В това е и успехът на автора, който ни разправя историите си непретенциозно, естествено, живо - ту с усмивка, ту разнежено, ту протестиращо. И езикът му е такъв - разбираем, като майчиния език.
Разказвачът Валентин Качев е едно ново (в смисъл различно, неповтарящо се) явление в литературния ни живот. В това се състои и любопитството ми към книгата му, на която попаднах случайно и бих могъл да я отмина, защото и аз съм различен от него и като читател си имам свои предпочитания и навици. Пък сме и от раздалечени поколения.
Но да се върна към началото на своите бележки. Валентин Качев е сред писателите, които пишат и мислят. Предложеното от него четиво не попада в определението на фабулния роман, макар също да е разделено на глави, чието оглавление дори подсказва повече темите на беседата. Авторът си признава това: "Аз не въртя колелото на сюжета, а се спирам да разбуня мислите, които ме спохождат в пътя на творческото страдание, за да донеса до вас една история, която ми се иска да ви хареса и да остане със своята мъдрост във времето" (стр. 41).
Та... какво е нещото, от което боли? Това всъщност е животът, за който ни боли. Такъв е отговорът."
Ако дай Боже стигнем един ден до кинореализацията на тази творба, не само че ще се сбъдне пророчеството на проф. Венец Димитров и хората ще станат съпричастни с живота, който живеят, но някой е открехнал перденцето на затъмнените му прозорци и го е описал толкова честен и чист, че ще можеш да се огледаш в него, като в бистра изворна вода!
