Тя е страстен ловец и рибар, жена която се чувства съвсем на място „в обувките“ на мъжете и застава рамо до рамо с тях, не само на работното си място, но и по време на любимите си занимания. Не се чуди и за секунда, когато има възможност за ловен излет с дружинката си или да отиде на риболов с приятели.
Женствена, красива, но с боен дух и уважение към традициите. Това е Теодора Бориславова Станимирова. Специалист е в Ловно стопанство към ЛРД-Белоградчик. По образование е инженер-лесовъд. Работи в Сдружението от 2014 година.
Ловец е от 2011 година. Семейна с едно прекрасно момче на 7 годинки, което надява се след време да бъде неин ловен другар.
За инж. Станимирова ловът е магия, страст, здраве.
„Няма такава тръпка, която изпитва сърцето, когато чуеш как кучета лаят в дола и знаеш, че всеки момент може да излезе голям глиган. Ловът ни доближава до природата, учи ни да бъдем търпеливи и понякога да сме хладни пред опасността. Освен това ловеца е човекът, който полага най-много грижи за дивеча. Ловецът е очите и ушите на гората“, разказва Теодора.
Тя с голяма гордост споделя, че е четвърто поколение ловец в своето семейство.
„Прадядо ми, дядо ми, баща ми - винаги вкъщи се е говорило за лов и няма как да не се запали страстта от детска възраст“, допълва Станимирова.
Като умел ловец тя споделя, че всеки вид лов си има своята магия - и едрият и дребният „при дребния има повече стрелба, може да се каже че е по динамичен, но пък едрия е истинския лов истинската тръпка да си в гората. За мен гората е източникът на положителната енергия“.
Оръжието, с което тя стреля право в целта е ИЖ 27 калибър 16 надцевка.
Членува в дружинка „Раяновци“. Това е и родно й село, в което е израснала и всяко дърво и цветенце там й е родно и скъпо.
Станимирова си спомня, че в годините назад са отстрелвали доста добри глигани с отлични трофеи, има и отличителни отстреляни сръндаци от индивидуалното ловуване. Лично тя все още няма трофей от едър дивеч, отстрелвала е фазани, пъдпъдъци, яребици…
За нея чувството да е част от мъжки колектив с общи интереси и хоби е уникално.
„Ловните другари не може да се сравнят с нищо друго. Ловът е нещото, в което няма значение какъв си в професионално отношение. Там в гората всички сме равни. Те не ме изолират по никакъв начин, че съм жена - равна съм с тях. И гонач са ме водили, и наравно с мъжете съм ходила да тегля убито прасе в дере. Включвам се и в обработката на дивеча след това“, разказва Теодора.
Инж. Станимирова е категорична, че когато човек намери подходящата работа тя се превръща в удоволствие. В нейния случай е точно така.
„Това да работя това което ми е в сърцето за мен е уникално. Грижим се за животните. Подхранваме дивеча в тежките зими, изграждаме хранилки и дивечови ниви. Есента разселваме фазани, за да опресним популацията, а в моята дружинка има и интензивно отстрелваме хищниците“, допълва ловецът.
Според нея лошо време за ловеца няма. Ходила е и в жега, и в студ, и когато вали. С добро ловно облекло и подходящи обувки всичко се преодолява, смята тя.
„Тази тръпка не може да се опише, тя се изпитва. Това е тръпка в сърцето, която я наследяваш в кръвта.
Станимирова много обича риболова. В детската си възраст много е ходила с майка си и баща си, след това с мъжа си, а сега и с детето. В последните години мястото където обича да хвърля въдицата е Рабишкото езеро. Със семейството си имат каравана и обикновено ходят там за 3-4 дни. Рабишкото езеро е известно с сомовете, казват че има толкова големи, че като се погледне от изхода на пещера Магура сенките в водата са с размерите на кола. За сега най-големия който са хващали е 8 килограма, а това е било преди 3-4 години.
За финал инж. Станимирова сподели, че любими ловни преживявания има много, но най вълнуващо за нея е когото късно в следобедните часове падне някой глиган на място, което е труднодостъпно за джиповете.
„Тогава дружината става по-задружна от всякога. Взимаме раниците и тръгваме, понякога се е случвало да се обработва на място, до тъмно, тъй като е невъзможно да дърпаме прасето през трудния терен. Точно в тези моменти се чувствам на мястото си сред мъжете, в дружинката си. Усеща се ловния дух, такъв какъвто сме наследили от дедите си“, завърши инж. Теодора Станимирова.
