Професия, с чиято помощ се изкарват пари ли е приемното родителство? Или по-скоро призвание, на което трябва да посветиш време, емоции, опит и грижа?
Отговорът на този въпрос зависи много от мотивацията на хората, които искат да станат приемни родители, както и на онези, които ги обучават, оценяват и одобряват. Това са и отговорите на Борислав и Камелия от Берковица, които в продължение на 10 години са отгледали 10 деца, 8 от тях вече са осиновени в страната и чужбина.
Двамата решават да станат приемни родители за пръв път през 2012 година, въпреки че вече имат свое дете.
Те описват живота си като приказка и са щастливи от това, че успяват да помогнат на много изоставени деца да намерят своите домове. Първото детенце, за което мъжът и жената се грижат, е Боби. Това, че детето е в семейството временно, е и най-трудното, споделя Борислав.
"Казваше се Боби, ние така го кръстихме, на мен. Много свикнахме с него, една година и половина го гледахме и го осиновиха в Испания. Много трудно беше, докато се разделихме с него. На жената й беше много трудно. Постоянно плачеше. Така започнахме. От родилния дом ги взимаме, на 2-3 дена и си ги гледаме. Жената е с профил до 6 години да гледаме дете, от 1 до 6. Има си и други с по-горен профил... 10 деца сме гледали, с тея двете близнета са 10. Тях ги взехме преди 5 месеца, докараха ги от Австрия, родени са в Австрия", разказа приемният баща.
Не по-малко болезнена е раздялата и за Камелия. Със сълзи на очи приемната майка разгръща старите албуми, в които съхранява и общите им спомени с всяко едно от децата. Като "най-трудното нещо в живота"- така описва самата тя осиновяването.
"Най-трудното нещо в живота е раздялата. Те се мъчат, ние се мъчим и така. Докато свикнат с новото си семейство. А и на нас, докато ни настанят ново дете. И въпреки всичко, постоянно си споменаваме някое от децата, които са били при нас. Сядаме да обядваме, да вечеряме- пак говорим за тях. Ако беше тук например Снежанка, Бобко... и почваме да ги изреждаме. Това ще направят, друго ще направят... И синът ни много се привързва, и той страда като нас. Даже сега и снахата. Плачат и те с нас... Ние знаем, че ще дойде моментът на раздялата, но едно е да го знаеш, друго е да го живееш. Друго е детска ясла, детска градина, 5 часа работиш и си отиваш. А тук са 24 часа постоянно с тях и просто няма как да не се привържеш към едно дете, независимо какво е... От родилното сме взимали на 3, на 5, на 6 дни бебенца. Всяко едно дете си има различна съдба, не може да обвиняваме всеки път родителите. Някой път има и причини, които са основателни"- твърди Камелия.
В момента Борислав и Камелия се грижат за две дечица- близначета. Описват себе си като щастливи хора. Хора, които помагат на други хора. Които не създават живот, но го правят възможен- за много деца и много бъдещи родители. Както и да дефинираме приемната грижа, от въвеждането й до днес, хиляди деца са получили подслон и поддръжка в домашна среда.
За много хора Камелия и Борислав може да изглеждат като такива, които са превърнали родителството в професия, но за тях не е така. Думата, с която описват приемното родителство те е една- призвание.
