Тази рубрика излиза вече пета година – първо на страниците на в. „Конкурент“, а след това на едноименния информационен сайт. Тя е посветена на футболисти, обличали екипа на славния Ботев /Враца/ в неговата вековна история. Независимо къде е бил отборът – в елита, „Б“ група или при аматьорите, в редиците му е имало играчи, които са заслужили уважението на публиката. Във вековната история обаче не съм срещал друг футболист като Ивайло Данчев – единственият нападател, прочул се с прякор на името на централен защитник. Именно неговата история ви предлагам сега.
Снимките и текстовете са обект на авторско право!
Рубрика на Георги Александров
Продължава разказът за Ивайло Данчев – от момента на завръщането му в родния клуб.
Припомнете си първата част от историята тук:
Това е в периодът, в който Тотю Младенов е кмет на Враца, а шеф е Веско Иванов. Тогава те вземат ОФК Ботев и от фактор във „В“ група с треньор Емил Маринов, го вкарват в „Б“ група с наставник Сашо Ангелов, който успява да върне Ботев на елитната футболна карта.
„Това стана през 2011 г. Беше много приятно да видиш, че сред титулярите в елита имаше по 8-9 футболисти от собствената школа на терена. В „Б“ групата разчитахме основно на свои кадри. Там беше моята стихия – вкарах 35-36 гола за един сезон. С Румен Рангелов бяхме неудържими в атаката. Силата ни беше в това, че играехме местни момчета. Оставяхме душата и сърцата си на терена, колкото и клиширано да изглежда този израз в момента“, казва още Данчев. Той не иска да прави сравнение със сегашното съотношение с местните кадри в първия отбор, но признава, че през изминалия полусезон е ходил на 2 мача на Ботев. И то след като са го помолили негови колеги. „Нямам стимул да ида. Нямаме местни кадри в отбора. Само един Мирослав Маринов не ми стига. Виждам, че много хора разсъждават като мен. Уж се работи в школата, уж се налагат местни таланти, но вижте колко от тях стигат до първия отбор“, казва със съжаление Ивайло Данчев. Казва с тъга, че ще трябва да изчака няколко години, докато неговия син и децата Тихомир Найденов, на Пламен Илиев, а дотогава има поне 10-15 години. „Не ме радва политиката, която реализират в настоящия момент в Ботев, но ще гледам да се въздържа от коментар по темата“, допълва събеседникът ми. Той знае най-добре, че силата на един клуб като Ботев, е в местните кадри. По негово време от групата 22-24 трениращи, 15 са били от местната школа. А сега?
Мнението на моя събеседник е, че това се усеща и по отлива на публика от трибуните, което го отдава не само на телевизионните предавания. „Нашите запалянковци идват на стадиона, за да гледат местни момчета. Когато такива не играят, те за какво да идват? Все пак в Ботев не играят големи звезди на родния футбол. Когато сме били на терена, ние от моето поколение, сме си оставяли и душата на терена. Печелили сме, но сме и губили, ала хората са ни подкрепяли, защото са виждали, че не играем само заради едната заплата, а за честта на Ботев /Враца/. Било ме е срам да изляза след загуба и съм бил горд след победа. А сега нищо не е същото“, спомня си събеседникът ми.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ
