Тодор Митов е един от най-ярките представители на поколението, определено от запалянковците като „златно“ в Ботев /Враца/. Генерацията от 80-те години на миналия век не успява да повтори успехите на поколението, донесло бронзовите медали през 1971 г., но въпреки това Митов е един от стълбовете в отбора, наричан с галеното „Зелената гвардия“. Има 196 мача в елита с врачани и 19 гола. С врачани е полуфиналист в турнира за купата на Съветската армия /по онова време е вторият по сила турнир у нас/ през 1985 г. Има 2 мача за „Б“ националния отбор на България. Европейски шампион за юношши до 19 г. от 1974 г. в Швеция. Последните 20 години е живял в Гърция, но наскоро се прибрал в родината. Тази поредзица излиза първо във в. „Конкурент“ от 3 години и половина и след кратко прекъсване през лятото продължава.
Рубрика на Георги Александров
Тодор Митов е автор на два от головете, благодарение на които отборът запазва елитния си статут, затова е обичан много от запалянковците. Разказът продължава от там, откъдето свърши преди седмица:
„Единият сблъсък беше с Академик /София/, когато равенството беше равносилно на изпадане. Бях още от младите в отбора. Свириха дузпа за нас. Дотогава наказателните удари се изпълняваха само от Сашо Ангелов. Той дойде при мен и ми каза да бия дузпата. Планина от напрежение ми се стовари на главата, защото осъзнавах, че при пропуск ще съм виновен за изпадането на Ботев. За мое щастие я вкарах и Ботев остана в елита“, казва Тодор Митов.
Другият решителен гол, който е отбелязвал за врачани е срещу Шумен, с които Ботев играе квалификации за „А“ група. Като гости Митов и съотборниците му падат с 2:1, като златното попадение на чужд терен е на моя събеседник. Ботев обаче остава в групата на майсторите, благодарение на победата като домакин с 1:0. „В Шумен нещата тръгнаха зле. Поведоха ни 1:0. После топката ми падна и от около 30 метра изстрелях снаряд, а топката влезе за 1:1. В края на мача ни биха с дузпа, но това ни беше достатъчно, за да останем в елита“, спомня си Тодор Митов.
Футболистите на Ботев били като семейство. Тъй като били само местни момчета, при загуба се чудели къде да се дянат, докато дойде време за следващия мач.
„Случвало се е да бием, падали сме също. Хората не обичат загубите и ни го казваха в очите. Публиката на стадион „Христо Ботев“ беше и си остана най-големия капитал на отбора. Зрителите ни подкрепяха винаги, случвало се е да ни освиркват, псувни също са се чували, но когато беше нужно, мощната подкрепа от трибуните ни е давала крила и ни е водела към успехите“, казва Митов. Той си спомня, че докато е играл за Ботев е имало успехи и над Левски, и над ЦСКА. „Биехме наред и провинциалните отбори, които се радваха на точките във Враца като малки деца. Колективът беше най-силното при нас. Хвърляхме се и мачкахме противника. Това беше Ботев по времето, когато аз играех“, казва още събеседникът ми. Той е категорично против това в отбора да има само външни и хора, които нямат нищо общо с клуба. „Нека ръководителите да знаят, че с наемна войска може да се спечели някоя битка, но войната – никога“, убеден е Митов.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ
