Няма човек, който да не е чувал обръщението "Жено врачанска". Обикновено се използва, за да се надсмеем над някого или да го критикуваме, или по типично врачански - да го избудалкаме. Според нашия незабравим сътрудник Кирил Андровски /публикация в "Конкурент", ХI, бр. 109 от 2 юни 2006 г./, истината за този лаф е много жестока и е свързана със събитията, които са се случили във Враца след разгрома на Ботевата чета през 1876 г.
Когато местните се готвят да хванат оръжието и да подкрепят Войводата и неговите момчета, в града идва турска войска, а от Милин камък прииждат черкези и башибозуци. Бойците, които са се с8ъбрали във възнесенската църква, се разбягват, като всеки гледа да се скрие и спаси живота си. Това прави и апостолът на свободата Стоян Заимов. Според летописеца Захари Стоянов, Заимов не бил "човек за бунтовник", понеже не бил "хващал пушка". Според описанието на Стоянов, ап остолът се преоблякъл в женски дрехи, нарамил мотика и тръгнал в посока към Оряхово, за да копае царевица. На изхода на града, край ханчетата на Хаджи Манови, го спрял билюбашията с израза: "Стой жено врачанска! От кои си и къде отиваш". Турчинът се усъмнил, че срещу него стои четник, тъй като маскираният като жена Заимов бил висок, а кожата му била твърде бяла, за да е "копач на кукурузи". Докато обяснявал, апостолът още повече се разкрил и го пипнали, ударили му няколко тояги и го повели към Враца. Спасило го само това, че им казал, че знае нещо много важно.
Според Захари Стоянов, апостолът е ходел в женски дрехи и във Враца. Бил с паничка в ръка и просел оцет по къщите, а всъщност търсел убежище. Но жените затваряли портите пред него, тъй като бил опасен човек и можел да им напакости. Но въпреки това никой не го предал на турците, които го търсели навсякъде, разказва в спомените си и Мито Анков, председател на врачанския революционен комитет в книга, отпечатана през 1936 г.
В своите спомени Заимов потвърждава частично версията, като твърди, че се е опитал да избяга от Враца, преоблечен не с женски, а овчарски дрехи. Бил заловен в едно от близките села от черкези. Кирил Андровски предполага, че по този начин Заимов отвръща на Захари Стоянов, който бил овчар. Но пък апостолът не отрича, че е обикалял преоблечен по врачанските улици, облечен в женски дрехи и паничка в ръка, а като минал "около градския часовник, то познал главата на Ботев по челото, носа и белега от лявата страна на челото", а посред челото зеела дупка...
Странното е, че Стоян Заимов остави след себе си една дебела книга - "Миналото", в която няма нито една дума за апостолската му дейност във Враца. Сигурно, защото работата му не е била достойна за описване, а знамето, което е трябвало да бъде развято, е скрито под керемидите на Хаджикръстеняковата къща.
Колко мъдър обаче е българският народ, след като от една трагична ситуация успява да създаде устойчив израз, който да бичува нашите недъзи, да жигосва моралните ни прегрешения!
Четете още интересни истории в специалното приложение на "Конкурент" - "Враца Отблизо"
