Гръмна скандал в Лом и писателските среди.
Писмо на писателя д-р Петър Величков поставя под въпрос стойността на книгите на автора Юлий Йорданов
Публикуваме писмото без редакторска намеса
Плагиатството на чужд труд не е нито изследователство, нито повод за хвалба
Д-р Петър Величков
Г-н Юлий Йорданов издаде наскоро книгата си „Яна Язова: перлата на перото“ (изд. „Богианна“, 2022 г., 267 стр.), придружена от възхваляващ предговор на проф. два пъти доктор Вера Бонева, която е и редактор, и два послеслова в същия дух от Митко Новков и Димитър Димитров.
Разлистих книгата и ми направи веднага впечатление, че името ми е споменато веднъж на стр.177 и то като участник в в списъка на Националната конференция по случай 100-годишнината на Яна Язова, проведена през 2012 г. в Лом. Ах, каква щедрост от този съвестен изследовател – поне веднъж да ме спомене! Няма бележки под линия кое къде е изследвано, нито пък списък на ползваните източници. Недоумяващо е защо редакторката на книгата Вера Бонева си е затворила очите относно това. Няма да споменавам и препубликуваната история за Димитър Талев във втората част на Йордановата книга, която той чу от мене, след двайсетина дни публикува от свое име, а сега я включил във втория раздел на книгата си. Тази история ми я разказа шуреят на Димитър Талев, който преписа част от романа „Левски“ при подготовката му за издаване през 1986 г. Нито за фалшивия му профил във Фб – с псевдоним Иванка Минчева, която уж била от Лом и се интересувала кога Язова е идвала в града и на която добросърдечно отговорих подробно в чата.
По-подробният прочит ме увери, че щедро рекламираните изследователски усилия, продължили цели 8 години според признанието на автора, изтъкнати от авторката на предговора и от Митко Новков, който твърди, че Юлий Йорданов като изследовател на Яна Язова ми бил равен, ме развесели. Цели 8 години обаче Юлий Йорданов е изследвал книгата ми „Яна Язова: проклятието на дарбата“, с 2 издания – от 2007 и 2019 г., мои интервюта в пресата, че и постовете ми в групата във Фб „110 години от рождението на Яна Язова“, създадена от мен през 2011 г. За поезията й са прекопирани подбрани от мен цитати в съставената от мен нейна стихосбирка „Поезия“, издадена през 2000 г.
Чудех се всъщност какво е изследвал Йорданов и какво е извадил наяве от живота или творбите на Яна Язова?
Нима той е спрял опитът за присвояване на ръкописа й „Левски“?
Той ли е имал две дела за кражбата на ръкописите или аз!?
Той ли го е съставил, разчитал и подготвил за печат, заедно с останалите й неиздадени ръкописи по черновите им в ЦДА – „Бенковски“, „Шипка“, „Соления залив“ и „Александър Македонски? Или е направил същото с драмата й „Силян щърка“, с афоризмите й „Златни искри на скръбта“ и т.н.
Зачетох се да видя, аджеба, какво ново е изнамерил.
За да покаже, че още през 1974 г. се заинтересувал от Яна Язова той и в книгата, и в медиите обилно си измисля, че през 1974 г. покойният писател Георги Марковски го завел на погребението, но там се скрили, а на излизане от гробищата срещнали есеиста Георги Томалевски, който ги завел в едно кръчме и на чаша вино им разказал за видната ломчанка Яна Язова.
1. Йорданов твърди, че през 1974 г. бил ученик в 10 клас и бил дошъл в София на кандидатствудентски курсове. След като е роден през 1953 г., няма как през 1974 г. да е бил в 10 клас, а най-малкото в първи курс на Университета, ако е бил в казармата.
2. Георги Марковски научи за Яна Язова след излизането на романа й „Левски“ през 1987 г. Бях в Писателското кафене, където няколко млади писатели ме заговориха и им разказах повече за съдбата на писателката. Между тях беше и известният сега писател Емил Андреев, тогава главен редактор на в. „Народна трибуна“ в Лом. Той ми се обади след няколко дни и ме покани да занеса откъс от романа „Бенковски“, тогава под печат още, снимка на Язова, та да видят ломчани каква писателка е родена в града им. На 23 май 1987, на стр. 8, излязоха занесените от мен текстове с общо заглавие „Гласове, които идваха от север“ от романа „Бенковски“.
3. Не знам Юлий Йорданов дали е виждал Георги Томалевски, за разлика от мен. Ако беше го виждал, щеше да си измисли историйката по-правдоподобно. Георги Томалевски беше един от най-видните последователи на Учителя Петър Дънов, алкохол не консумираше, а когато бях при него, в дома му, след излизането на откъсите от „Левски“ във в. „АБВ“ през 1984 г., ми каза, че няма да ме почерпи с чаша алкохол, защото ненавижда и миризмата му.
4. Недоумение буди разказът, че Марковски и Йорданов се били скрили зад някакви чимшири край мястото на погребението на Яна Язова. Такива чимшири няма. Той публикува някаква снимка на гробища, която няма нищо общо с гроба на Язова. Откъде я е прекопирал кой знае.
5. Преди години Йорданов разказваше случката по-другояче, но го предупредих да не си измисля и му казах, че сред присъстващите са били проф. Тодор Боров, Георги Томалевски, първият братовчед на Яна Язова Любен Ганчев със съпругата си, най-вярната приятелка на Яна Язова Люба Иванчева и дъщеря й Катя. Багряна идва с кола и оставя венец. Ето защо в новия вариант на измишльотините Йорданови Георги Томалевски е срещнат на изхода на гробищата, когато той и Марковски си отиват, а Томалевски влизал тогава.
Всъщност Лом откри своята съгражданка през 2002 г., когато в града тържествено бе отбелязана нейната 90-годишнина с впечатляваща изложба в Историческия музей, уредена от ЦДА с оригинали от фонда й. Последва и Националният конкурс „Яна Язова“, организиран от Община Лом и от Народно читалище „Постоянство“, на журито на което съм председател вече 16 години.
Няма да се спирам на другите „изследователски“ открития на господина, особено около твърдението му, че Яна Язова била студентка на Балабанов, след като знаем, че тя е следвала славянска филология, а не класическа. Под въпрос е и посочването на къща в Лом, където уж тя се била родила. Най-напред Йорданов разправяше в Лом, че тя се била родила в неговата къща, сега пък е изнамерил друга къща. И особено на рождената й дата, която той оспорва въз основа на документ, който май е единственото издирено за нея от него. Яна Язова се появява с този псевдоним за пръв път с цикъла „Страхове“ във в. „Литературен глас“, бр. 100, отпечатан на 31 януари 1932 г. Оттук нататък навсякъде в личните й документи се посочва датата 23 май (по стар стил) за рождена, а тя самата е празнувала на 5 юни (по нов стил) рождения си ден.
Очевиден е фактът, че публикуваните от мен за пръв път снимки на Язова в отделните издания на книгите й, за които съм плащал в ЦДА, обилно са харесали на г-н Йорданов, даже и някои, които съм поствал във Фб, също му са се понравили. За корицата пък си е харесал оцветена снимка от г-жа Люба Павлова, поместена във Фб групата за Язова, без да се упомене това в книгата. Някои снимки е прекопирал с ниска резолюция от постовете ми в същата група и това си личи по размазаността при печата им в книгата му. Бих искам да видя фактурата, с която г-н Юлий Йорданов е платил в ЦДА.
Храбрият изследовател Юлий Йорданов елегантно подминава убийството на писателката и кражбата на оригиналите на неиздадените й книги. Пропуснах да кажа, че издателят на книгата и председател на СБП Боян Ангелов също замаза убийството на Язова, наречено от него смъртта й, като го сравни със самоубийството на Иван Ст. Андрейчин през 1932 г., когото скоро той чествал в СБП, като един от председателите му. Т.е. и Язова, и други писатели и преди, и след 1944а имали сходна смърт. Само да припомня, че Андрейчин е осъден за педофилство с малко момиченце и за да не влезе в затвора, си слага край на живота. А краят на Язова е съвършено различен. Изявленията на Ангелов от „Нощен хоризонт“, 26 май т. г., са достъпни в ютуб.
Категорично възразявам срещу опашатата лъжа в послеслова на неизвестния ми д-р Борис Филипов, който пише: „Бях на вечерта за Язова, уредена от Асоциацията на младите български писатели и се възхитих как Йорданов поднася фактите и успява да владее аудиторията. Беше там и Петър Величков – възкресителят на Язова, както го нарече Юлий. Видях как Величков топло го поздрави, казвайки му Ти си великолепен!“. Отидох да видя какво приказва Йорданов на сказките си от т.нар. литературен маратон из страната за Яна Язова. По едно време Йорданов почна да бърка снимките и така великолепно се справи, че ми каза аз да казвам кой кой е на тях. Има доста свидетели.
И така, гледах, гледах и не видях нищо новоиздирено, освен нещо за предците й от Бешикташлиевия род, взето от неиздадения ръкопис на инж. Христо Христов, обилни цитати от статията на проф. Т. Боров „Потуленият роман“, записана от мен, защото той не виждаше, и публикувана с първия откъс от черновата на „Левски“ във в. „АБВ“ на 13 ноември 1984 г., други негови публикувани спомени, сборникът с доклади от Националната конференция в Лом през 2012 г., нова статия в интернет от Стефания Калчева и други подобни. И си помислих, колко е лесно човек да се изяви днес, ползвайки чуждия труд и качвайки се на рамото на някой истински изследовател.
Нямам нищо против някой да изкара някой лев въз основа на моя труд, да маратонства из страната 2 години, но имам против измислиците, с които се прави нелеп опит за замаскиране на плагиатство.
Айде, като умра, може.
13.06.2022 г.
Петър Величков е български литературен историк, текстолог, журналист, изследовател на писателката Яна Язова, поет.
Роден е на 27 август 1954 г. в с. Поповица, Пловдивска област.
Петър Величков завършва Великотърновски университет "Св. св. „Кирил и Методий“, специалност „Масови комуникации и журналистика“. Преди това се дипломира като машинен инженер в Технически университет (София).
Работи от 1980 г. като журналист във вестниците „АБВ“, „Подкрепа“, „Експрес“, „Монитор“ и „24 часа“. Редактор е на списание „Библиотека“ (от 1998 г.), издание на Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“.
Автор е на бестселъри от типа „Стара слава“ – „Страсти и скандали в царска България“ (1. изд. 2000, 2. изд. 2004), „Софийските потайности“ (2004), на изследванията „Българинът: голата истина“ (2005), „Великденски и пролетни картички от Третото българско царство“ (2008), „Прототипи и герои“ (2013) и „Какво хапнаха и пийнаха великите българи“ (2013), на книгата „Яна Язова: проклятието на дарбата“ (2007), на стихосбирките „Сам си стигам“ (2002) и „Неразличим“ (2004).
В периода 1987 – 1989 г. излизат подготвените от него за печат по оцелели чернови романи на Яна Язова „Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“, които съставят трилогията „Балкани“. По-късно разчита и урежда издаването на останалите ѝ неизлезли приживе творби.
Редактира над 200 книги на български класици и съвременни автори. Бил е редактор-съставител на библиотека „Новолуние“ и на възстановената библиотека „Златни зърна“ от издателство „Хемус“. Въстановява през 2007 – 2009 г. оригиналните текстове на четирилогията „Асеновци“ („Солунският чудотворец“, „Дъщерята на Калояна“, „Йоан Асен ІІ“, „Последният Асеновец“) от Фани Попова-Мутафова. Съставя с Румяна Пашалийска антологията за деца "1943", в която влизат творби на известни български писатели от 1943 г., останали неиздадени 75 години.
Председател е на журито на Националния литературен конкурс за разказ от млади автори „Яна Язова“, който се организира всяка година от Народно читалище „Постоянство“ и Община Лом.
