Село Шишенци се намира в община Бойница и е едно от селата в най-бедната община в ЕС. Интересува ни ще спре ли обезлюдяването тук, кога ще бъдат решени проблемите на малкото село с 40 останали жители и затихващи функции и как се живее на място без магазин, лекар, аптека и транспорт.
Шишенци се намира на 40 км от Видин и на 5 км от българо- сръбската граница. Началото си води от XIX век, когато дядо Шишко от Тетевен се заселва на едно от възвишенията край селото. По-късно още преселници от този край идват, за да започнат новото начало в живота си в този по-спокоен навремето регион.
Село Шишенци е известно със своето читалище и библиотека, с наскоро ремонтираната си църква "Свети Николай", в която е рисувал дебърски зограф, както и с многобройните легенди за самодиви тук.
В селото е роден проф. Въто Груев- български учен, първи ректор на Висшия институт по зоотехника и ветеринарна медицина в Стара Загора, преобразуван по-късно в Тракийски университет. Оттук са и корените на Нели Нинова- една от малкото българки, които са работили в екипа на американския президент Барак Обама. Преди години младата жена завършва видинската английска гимназия, заминава да учи в САЩ, там среща бъдещия си съпруг, а по-късно попада и в екипа на Обама.
Селото крие доста любопитни истории, някои от тях обвити в мистика, но конкретният повод сега да го посетим бе големия пожар, който горя край него в продължение на 4 дни и само навременната намеса на пожарникарите го спаси, след като огънят бе стигнал вече в долчинката, разделяща последните къщи на Шишенци с пламъците. Освен това, в края на миналата седмица бе получена информация, че най-после има раздвижване около ремонта на пътя Шишенци- Бориловец- Приловец- най-пряката връзка с Видин. Оказа се, че това е една от болните теми тук, защото местните жители предпочитали да пазаруват от Видин, вместо от общинския център Бойница, където цените на стоките били доста по-високи.
"Поне 10 години се надяваме този път да бъде оправен", обясни кметският наместник на селото Христина Калчева. Тя е на този пост от 2007 година и добре познава проблемите на местните:
"10 години са правени опити пътят да бъде ремонтиран, а нуждата за това е отпреди това. Там има един участък, където и каруца не може да мине. Сега обаче имаме някаква надежда, че ще го ремонтират, защото министърът е казал - лично е идвал тук и е обещал. Отпуснати били пари за този път и дано държавата наистина да е помислила за този народ тук, защото на нас ни е по-близо до Видин оттук с 10 км, а и при този скъп бензин, това ще ни улесни много...
В селото вече живеят около 40 човека и проблемите са много. Нямаме автобус, с който хората да идат да пазаруват поне в Кула. Нямаме и магазин. За най- необходимото, например за един кибрит, човекът трябва да ходи до Кула или до Видин, или да се моли на тези с колите, които пътуват. Нямаме и аптека. Хората трябва да използват пак чужд превоз, за да могат да идат и си вземат лекарствата. Сега с кметицата на Бойница решихме аз да събирам рецептурните книжки, после да й ги давам и когато тя отива във Видин да взима лекарствата. После аз ще ги взимам и ще ги разпределям. Проблемите са много, но са все такива, каквито не могат да бъдат разрешени на този етап, защото всичко опира до средствата, а хората тук са останали малко. Повечето са в пенсионна възраст. Най-младият ни жител е 68-ми набор. Иначе имаме няколко доста възрастни жени- едната е родена 1928 година, друга- година по-късно и една жена 30-ти набор.
По време на пандемията бяхме се разболели 7 души, но всички оздравяхме. Не сме имали смъртни случаи. Тук хората са корави, работливи много и дълго живеят- особено жените...", допълни Христина Калчева.
"Навремето хората тук са се издържали със земеделие. Ние сме имали две зеленчукови градини. Имаше бригади с по 30-тина човека. Изнасяли сме зеле, чушки, ягоди. Всичко това се изнасяше или отиваше във Видин за вакуумната фабрика. Имахме и шилекомплекс със 7 000 агънца. Като дойдеше пролетта и започнат да ги изкупуват, идваха и тир-овете. По-добре беше по онова време, защото хората имаха работа. Тук имаше кооперация и 3-4 магазина. Сега нямаме нито един- една сол нямаме откъде да купим...
Навремето в селото имаше и училище. Децата се хранеха в стола към него. Печката в кухнята беше дълга 4-5 метра. Имаше и пансион, защото от съседните села идваха деца да учат тук. Сега училището е пусто и се руши. Закрият ли се училищата, много пъти съм го казвала, това значи , че се закрива и населеното място..."
Тъжното е, че след по-малко от двадесетина години и Шишенци, както много други села в този район, вероятно ще остане в призрачното минало. Едва ли легендите и запазените традиции ще съхранят село като него, защото само красивата природа и спокойствието не са достатъчни, за да върнат младите хора тук.
