Между мездренските села Горна Кремена и Върбешница, под върха “Китката”, някога имало голям извор. Водата му се събирала в езеро, от което местните жители черпели вода за пиене и всякакви нужди. Животът им бил мирен и спокоен, докато една нощ не дочули страшен рев откъм извора. Силен тътен разтърсил земята. От извора излязъл езерният бик, за когото до тогава само били слушали, но никой не го бил виждал. А онова, което разправяли за него, стягало като с обръч сърцата им. Страшно животно бил той…Сила някаква била… И изпречи ли се някому на пътя - да пази бог! Никак не било на добро. Сайбия било това животно на водата.
Изплашили се селяните в онази нощ, като го видели- огромен бик с извити рога. Лети като вихър и реве, та земята трепери, копитата му- камък копаят… Понесъл се тогава демонът страшен към обора, в който бил затворен селският бик, прескочил оградата му и налетял върху него. Започнали двете животни страховит бой помежду си. Не давал се лесно селският бик, но видно било, че езерният бил по-силен и му надделявал. Добре, че превалила била нощта, та когато силите му дотрайвали, пропели първи петли и езерният бик веднага отстъпил. Скрил се дълбоко във водното си владение. На следващата нощ обаче отново се върнал и битката между двете животни продължила. И пак надделявал водният бик…На третата нощ- пак същото…
И като разбрали, че селският бик няма да издържи повече в лютата битка, решили да му помогнат. Мислили, мислили… Един предлага едно, друг друго… Най-сетне решили да потърсят помощ от селския ковач. Заръчали му за един ден железни рога да изкове за селския бик, та с тях да надвие сайбията на извора. И каквото решили- сторили го.
Настъпила четвъртата нощ. И отново страхотен рев и тътнеж разтърсили земята. Изплувал в полунощ от водата на езерото езерният бик и препуснал разярен съм селския обор. Когато чул рева му, селският бик, с набучени на рогата му железни рогове, прескочил оградата на обора и го посрещнал на каменистата поляна. Започнала пак лютата битка между двете животни. От рева им шумата на гората опадала, от копитата им- камъни хвърчали и дупки в земята зейвали…Най-сетне селският бик успял да се засили срещу противника си и с железните рога промушил корема му. Изревало страшно раненото животно и от рева му въздухът се разцепил на две. Но страхът от него останал…Нямало за тях повече мир и покой по тези земи. “Все някога” - мислели си - “сайбията на извора пак ще се върне…” Не се знаело тогава дали няма да им отмъсти за това, че го били надхитрили…
И за да избегнат нова среща с него, решили да се изселят от това място. Заминали и отишли другаде да живеят. Останало след тях само новото име на местността- “Заминец”. Така се нарича тя и до ден днешен.
