Река Дунав е търговски път, свързващ българските земи с европейските народи през всички времена и епохи. През Възраждането тези връзки стават особено силни и оказват специфично влияние върху развитието на българската култура. Това е времето, когато в бита на българина трайно навлиза западната култура, известна като Алафранга, която историкът Николай Генчев посочва и като неин основен белег. Донесена от българските търговци, които пътуват надлъж и шир, не само из цялата Османска империя, но и в Централна и Западна Европа, до Виена, Лайпциг, Беломорието, тя дава своя отпечатък, забележим във всички аспекти на бита в българските домове; става част от ежедневието им. Заможните къщи в Пловдив, в Копривщица и подбалканските градове, в Станимъка (дн. Асеновград) са красиви и удобни. Строени преди един, два века, но радват окото и днес. За тогавашния българин те са израз на напредък, на богатство и перспективност, на откритост към широкия свят. В тях са положени основите на нашата модерна история, на градския бит и култура, чието начало датира още от XVIII–XIX век.
Това забележително явление — алафрангата, станало емблема на цяла епоха, има и собствено място в градската къща — характерен рисуван орнамент върху стените, изобразяващ цветя, наречен алафранга. Макар и отминала, заедно с възрожденските къщи, тя се пренася в живописта. Майстор на такива алафранги в ново време е един самобитен врачански художник, роденият в началото на ХХ век във Враца Борис Коцев. Тези картини са още по-ценни за нас, не само защото са рисувани от врачанин, но и показват градския бит на Враца, чиито паралели се срещат във всички български градове.
Такива къщи има и във Враца – те могат и днес да покажат европейския градски бит на врачани в разнообразните му аспекти и измерения. Принадлежат на прочутите врачански търговски фамилии, които развиват усилена дейност по суша, реки и морета и свързват българските градове с европейските в продължение на цели поколения, далеч преди Освобождението. Врачанските търговци откриват търговски кантори във Виена, Лайпциг и Франкфурт, из цяла Европа, Румъния и Цариград. Изнасят добитък и зърно, животински суровини и материали. Внасят европейски произведения, продукти и манифактурни изделия, колониал и модни стоки; променят бита на врачани.
Една от тези фамилии, които налагат и показват градския бит на врачани от последните над три века е родът на Хаджитошини, ръководили със замах врачанската община поколения на ред. Къщата им отдавна е музей и е загубила автентичния си облик, но са запазени снимки на оригиналния й вид. Те привличат вниманието към един много специален акцент, който ни предава цялата специфика на атмосферата на градския бит – саксиите с цветя под прозореца. „Къщата на Димитраки Х. Тошев, строена от дедото на Димитраки – х. Тошо Ценов към 1725 г. от майстори дебралии. В тази къща са посрещани Каниц, Ами Буе, Иречек, Гамбета, Братя Шкорпил и др. учени–пътешественици“.
Този интересен надпис под една от оригиналните снимки на къщата на Димитраки х. Тошев в нейния автентичен вид ни връща в едно време, когато пътешественици пристигат по Дунав от Европа, за да изучават, описват, а след Освобождението – и за да строят и живеят в Нова България, да споделят съдбата й. Така стават част от новата й история, в която написват цели глави.
Тази къща, посрещала Феликс Каниц, Ами Буе, Константин Иречек и др. изследователи, освен с пословичното гостоприемство и наредбите на стопаните на една от най-богатите и прочути врачански фамилии, чуждестранните гости били омайвани още на входа и от нещо познато от собствените им домове – сандъчетата с цветя на чардака.
Присъствието на цветарството в градската култура е оригинален показател със собствено място и значение за нейното развитие, което може да се проследи от малката прозоречна саксийка до огромните паркове и градини в обществените пространства.
Цветарството съпътства човечеството през всички епохи на развитието му и с едно от най-удивителните белези на човешката цивилизация, заради факта, че природата не е създала саксийни растения, нито пък цветни градини. На едно единствено място в човешката история се говори за създаване на градина – и това е Райската градина от библейския разказ. Цветарството се открива като характерен белег на градската култура с появата на древните цивилизации в Месопотамия и Египет, древен Китай и Персия, където още преди хилядолетия се издига до висотите на изтънчено изкуство, което познаваме и днес, в изящните паркове, ботанически градини, оранжерии и цветарници – тези градски пространства с изкуствено отглеждани цветя, които древните перси наричат „ПАРАДИЗ“ – Рай. Точно с това значение тази дума влиза в много от европейските езици.
Същевременно традицията за отглеждане на саксийните растения в домовете свързва българските земи по един уникален и ненатрапчив начин с Европа и страните по течението на Дунава. Тя идва у нас в епохата на алафрангата, заедно с много от най-обичаните и популярни стайни цветя, които отдавна се считат за наши си, възпяти в песните, в преданията и приказките, използвани в народната медицина. И все пак те са гости от далечни страни, дошли най-често с новите европейски моди. Мушкатото и индришето, бегонията и зокума, циганчето и обичките, петуниите и кактусите, цикламите и ружите, коледничето и великденчето, примулите и фикусите, камелията и върбинката, латинката и тагетиса, божура и столетника – всичките те са преселници в Европа преди векове от далечни, екзотични дестинации, но толкова отдавна са ни станали домашни, че екзотичният им произход е напълно забравен.
Точно затова и саксиите, със своето ненатрапчиво, но забележимо присъствие са неочакван, но знаков белег на градската къща, неделима част от вътрешния интериор. Те разкриват мястото на цветята в културата на Враца, като един специфичен знак на градската цивилизация от незапомнени времена. Заедно с виенските мебели, изящни съдове и сервизи, домашни уреди и луксозни посуда, фини материи, модни тоалети и стоки, в домовете на врачанските чорбаджийки, както и в домовете на модерните домакини, още от епохата на Възраждането се появяват и стайните цветя в саксии като част от модерния интериор.
Дотогава векове наред българката реди китната си градинка с растенията, които познава от полето и планината, и ползва за подправки, и лек, пренесени за домашна употреба. Това са първите най-простички растения и билки, култивирани, заедно със земеделските култури. Дворът става граница на усвоеното и защитено пространство от околния свят, оградено старателно с цветовете на шарените гърнета, поставени по оградите.
Това малко, защитено пространство се разширява постепенно, заедно с навлизането на новите земеделски култури, доплували по водите на океаните и моретата до Европа, а от там по Дунава и до нашите земи, за да станат новите любимци на домакините – бобът и царевицата, картофите и слънчогледът, доматите и тютюнът. Забележително и показателно е, че в началото някои от тях са се отглеждали за красота, заради красивите им цветове. Посланици на широкия свят, от далечни екзотични страни, част от домашния бит на всяка домакиня.
Заедно с тях в интериора се появяват и цветарниците – една нова мебел, която заема трайно и важно място в градския бит. Тя показва разликата със саксийните цветя в селската къща, които виреят само през лятото отвън по прозорците, а есента, с първите слани се прибират и зимуват в мазето. Цветарниците стават отличителен белег на градската къща, защото позволяват да се внасят саксии с растения и вътре в домовете, където да виреят и зимата – да красят интериора на домакинята през цялата година. Така за вътрешната украса на стаите в градските домове се появяват и започват да се налагат вечнозелените растения, които красят с разкошните си листа и стебла, без цветове. Аспарагусът, фикусът, кактусите стават неизменна част от украсата на градските домове.
Изследването на цветята в градския бит като негова специфична характеристика стана възможно благодарение на една изцяло запазена оригинална градска къща във Враца, принадлежаща на фамилията на Дано Йончев, чиито наследници са я запазили и до днес така, както е оставена от последните си обитатели.
Построена е от търговеца Дано Йончов срещу ж.п. гарата, факт, който я прави особено интересна за изследване развитието на града. Докато къщата на Хаджитошини е свидетел на стопанското развитие на Враца през епохата на Възраждането, когато центърът на живота се е въртял около градската чаршия или мегдана, известна като „сахат-мейдана“, то след построяването на ж.п. гарата през 1915 г., гаровият площад придобива важна роля и се налага като едно от най-оживените и възлови места за стопанското развитие на Враца след войните.
Този дом разкрива модерния домашен бит на целия ХХ век и пази спомена за градския живот на врачани от няколко поколения, тъй като е построена през 1924 г. след големия пожар във Враца и е постоянно обитавана от фамилията до 2002 г. Интериорът е запазен в оригиналния си вид – от мебелите и обзавеждането, до декорациите, облицовката и посудата. А домашните традиции отразяват живота на врачани в най-малки детайли. От търговския дюкян и ресторанта на първия етаж, до балконите, перилата и цветарниците от ковано желязо по тях, дървените цветарници по стълбите, стъпалата от врачански камък и саморъчно изработените мебели от сина на Дано Йончев и съпрутага му Гена – Крум, учител в Коларо-столарското училище, всичко говори за модерните времена на Враца след Освобождението, с определящото място на занаятите и търговията. Всяка стая е с под от хубаво дървено дюшеме, обзаведена функционално и стилно. Между мебелите освен изработените лично от Крум Йончов маса със столове, спалня и други, виждаме старинна ракла, оригинални салонни и кухненски бюфети и скринове. Виждаме характерните виенски столове и закачалки в стил бидермайер, и тонет, както и ръчно плетените дантелени перденца на прозорците.
В този дом, с характерната малка градинка, цветята заемат онова място, което модерният градски бит познава след Освобождението. И днес се вижда бухлатият чимшир, бръшлянът, здравецът, асмата, дивите праскови, хортензиите и ружите, божурите и петуниите. Японската дюля е станала голямо дърво, а под нападалите есенни листа се подават розетките на дивия карамфил, игликите и теменужките, които напролет ще разцъфнат. Днес са останали само те от богатата и изобилна зеленина, която се вижда от старите снимки. Във всяко мъничко местенце стопанката е „бодвала“ нещичко, за да цъфти и през всеки сезон да има красиви цветя. Като се започне от първите кокичета, иглики и зюмбюли, последвани от нарцисите и лалетата, за да се стигне до разкошните летни цветя – шибои, латинка, божур, кандилки, крем и момина сълза, петльов гребен, каймакамки, гюзел бахча и разбира се – рози и люляк. Малкото дворче крие неподозирани за днешния посетител възможности да приюти всички любими градински цветя.
Но това, което истински отличава градския интериор са именно цветарниците на стълбището – дървени и от ковано желязо, те са акцент, който привлича вниманието към мястото на домашните растения в бита на врачани през зимните месеци, когато в дворовете вече няма цветя, а зеленината се пренася в дома – по стълбището, където големите прозорци осигуряват достатъчно светлина за зокума, мъката на художника, алоето, бегониите, фикуса и индришето. В двойните прозорци се поставяли любимите на врачанки теменужки. Те показват цветята и въобще растенията, зеленината като истинска потребност на врачани, което естествено ни пренася към въпроса за мястото им в градската среда на Враца.
Създаването на паркове и градини, като важен показател за благоустройството на градската среда, е резултат от връщането на България към Европейската култура след Освобождението. Създадени от княжеските градинари, които също идват по Дунава заедно с новите князе – първо с Ал. Батемберг, след него – с Фердинанд. Чехи и австрийци, немци и французи. Те преобразяват облика на градовете след Освобождението. След Княжеските градини се появяват и дворцовите оранжерии, създават се и разсадници – т.нар. Пипиниери, земеделски училища, училищни градини. Появяват се и първите градски градини.
Първо в Пловдив 1878 г., след него – в София. А ето че и Враца не остава по-назад. Чехът Карл Даламин е назначен за градинар към ж.п. гарата и построява цветарник за озеленяване на гарите; появява се и първият обучен цветопроизводител в града – името му е Петър Борисов.
„Пред очите на всекиму е нуждата от една градска градина, която да отговаря на своето назначение“.
С тези думи един от най-забележителните врачански кметове Цено Леонкев открива януарската сесия на градската община през 1891 г. Така за пръв път се повдига сериозно въпросът за благоустрояването и озеленяването на Враца, която била твърде далеч от представите на своята школована в странство европейска интелигенция за красив и благоустроен град. Така градската управа поставя за пръв път озеленяването на Враца редом с наболелия въпрос за градоустройствен план и прокарването на удобни улици. Създаването на градинки и зелени площи, засаждането на дървета, се предприема с цел подобряване „хигиеническото“ състояние на прашните и кални улици, и не на последно място за разкрасяване на неугледния градски облик. Тези задачи присъстват неизменно след Освобождението в дневния ред на градската община.
Благодарение далновидността на Цено Леонкев, Враца се сдобива още в първите си години като свободен град с градска градина, по подобие на Софийската. Тя била построена на мястото на хаджи Дервишовия двор, намиращ се в центъра зад Владиковия конак. Тази бахча е превърната спонтанно от гражданите в първата градина за отдих.
Недоволството на кмета от нейния неугледен вид обаче, скоро довел до вземане на мерки за преустрояването º, съгласно европейските разбирания – с поставяне на желязна ограда, „направяне на градско кахвене“ и увеселителен павилион в нея, фонтан с шадраван, алеи с пейки и градинар, който да сади трендафили. За целта се отпуснали повече средства, отколкото за улиците в бюджета, тъй като е „за общата цел на градът“; арх. Кройцберг, планирал новата постройка, майстор Благоя Матеев построява новия красив музикантски павилион, с основа от дялани камъни. Фонтанът е поръчан от Регенсбург и монтиран от инж. Егер, шадраванът е построен от Иван Красини и след като е назначен градинар, който да се заеме с посаждането на лиляци и трендафили, на общината оставало само да загради градината с красива ограда, за да бъде уредена като Софийската и да имат гражданите истински красиво и подобаващо за града място за отдих. Тази градина, която врачани помнят до преди 50 години, е първата в градската политика на Враца.
Стремежът за естетизиране и озеленяване на градската среда присъства целенасочено в общинските протоколи след Освобождението като израз на една последователна общинска политика с грижа за отдиха на гражданите и красотата на улиците и кварталите. Благодарение на редица врачански кметове и съветници, за които озеленяването на улиците и хигиенизирането на града били от първостепенна важност, Враца започнала да придобива постепенно по-приветлив облик. Зелените улици скриват неугледните, разностилни и откровено безстилни сгради и олющени фасади.
Още в началото на XX век се решава да се създадат нови зелени площи и градинки за гражданите. След построяването на гарнизонния клуб, регулационната комисия намира, че в съседство, на мястото на бившия говежди пазар е добре да се уреди още един парк. Поръчва се шадраван от Виена и се оформя красив кът за отдих на врачани. Там се правят градински увеселения, танцувални вечеринки и абитуриентски балове десетилетия наред в новата история на града, добре познати на поколения врачани.
Зелените идеи на врачани за истински европейски паркове не спират до тук. Обсъжда се уреждането на градски паркове, които да обгръщат като пояс Враца -100 дка парк от лявата страна на Оряховското шосе до гарата и при площад „Козма Тричков“, прекръстен 1926 г. на пл. „Македония“. Войните и тежките градски проблеми пречат за реализацията на тези амбициозни проекти с общински средства. Но гражданската инициатива подема и продължава идеята за залесяване, и озеленяване, и подарява на врачани Хижата и парка на болницата.
Благодарение на Туристическото дружество, подкрепено от Общината, през 1925 г. започва залесяването на оголения баир Калето. В продължение на десетилетия упорит труд, с участието на всички институции, врачани се сдобиват с едно уникално по оригиналността си място за разходка и отдих, увенчано с Хижата, която се превръща в емблема за града. Не по-малко оригинален е боровият парк на болницата, който отдавна се приема като природна даденост. Той е дело обаче на инициативата на д-р Витанов, подкрепен от болничната управа, която през 1912 г. внася предложение до Общината да се превърне целият район над болницата до Скакля в парк „с който би се украсил тоя край на града Враца и би се подобрило хигиеничното му състояние“.
Общината дълго се колебае, поради желанието си хем да съдейства за реализиране на тази хубава идея, хем да не се лиши от скъпоструващите общински парцели. Надделява обаче гражданското съзнание на кмета Иван Симеонов и се отстъпва даром цялото място, при условие бъдещият парк да бъде на обществен достъп за разходка.
Красотата на града и здравословното подобряване условията за живот на врачани със създаване паркове, градини и залесяване на улиците, с цел пречистване въздуха от прах са водещи мотиви на Общината до средата на ХХ в. Взимат се мерки и за уреждане места за отдих, развлечение и спорт. През 1906 г. се дават 4 дка до новата болница на „Семейната спортна дружба“ за изграждане на игрище. По-късно се отпускат места за игрища на спортните дружества – „Хр.Ботев“, Колоездачното дружество, „Орел –Чеган“, „Юнак“.
Още 1926 г. се определя отделен квартал за бъдещия стадион с парк. Създава се лятно детско игрище от Съюза за закрила на децата в България. През 1927 г. се обсъжда и нуждата от плавателни басейни за врачани и особено за децата. Идеята е реализирана през годините от отделни граждани като Тодор Лютибродски, Никола Щерюв, така и от д-во „Морски сговор“. Лятната къпалня „Лидо-Венеция“ десетилетия наред става символ на плаж за врачани.
Поройните склонове над града създавали истинско бедствие за Враца в дъждовно време. Затова общината и лесничейството предприемат залесяването на Балкана над Враца, Бистрец и Згориград – местностите Войводин дол – 2500 дка, Манастирски дол – 2000 дка, Боровица и Славов дол – 2000 дка, което приключва за 17 години през 1906 г.
През 1914 г. започва и планомерното залесяване в района на Вратцата, като целта е била целият склон, чак до Скакля, да се превърне в боров парк, който да подобри хигиенното състояние на града и да спира поройните дъждове, които стигали чак гарата и обръщали улиците в реки, а площадите – в езера. Десетилетия минават за поправяне щетите на гората.
Своя принос за озеленяването и разкрасяването на Враца са дали и офицерите. Благодарение на тях е залесена отново любимата местност на врачани Бутов дол, която по време на войните е била подложена на безогледна сеч. Благодарение на полковник Кирков – командир на гарнизона през 20-те години са засадени с тополи двете страни на шосето за Вършец покрай цялото протежение на казармите. Благодарение на него, тази улица накрай града придобива най-градския и европейски вид в цяла Враца – съвременниците заслужено я наричали „алея полковник Кирков“. Неслучайно тя влиза в първия документален филм за Враца, направен през 1930 г., редом с останалите градски забележителности.
Така постепенно, въпреки несгодите, недоимъка, вечно недостигащия общински бюджет, войните и тежките икономически сътресения, които преживява Враца, тя не била лишена и от някои истински модерни градски преимущества. Тъкмо между двете световни войни врачани осъществили едни от най-знаковите градски решения за благоустройството, които определили облика на града и станали негови символи – Хижата с парка, парка на болницата, стадиона и залесяването на крайградските склонове на Врачанския балкан.
Благодарение на модерните виждания на доказани специалисти и на потребностите на врачани от красива и приветлива градска среда, модерната и днес идея за „зелен град“ се осъществявала с преимущество сред градските приоритети за благоустройството. На пръсти се брояли представителните сгради – църквите, училищата, някой и друг хотел и банка, Ловният дом, Съюзът на запасните офицери. Благодарение обаче на своите кметове и общински управи тя не изостанала по отношение на озеленяването и благоустрояването. Облик на града давала китната зеленина по улиците, градинките и парковете, които скривали и преобразявали вида на доста невзрачните, недотам хубави къщи в пословично бедния град. И макар самата Община да нямала собствено помещение, затова пък врачани имали красиви паркове, зелени, макар и прашни улици, и привлекателни места за отдих и развлечение.
Зелените идеи на старите врачани днес са мода от национален мащаб, която във Враца е била приоритет в градското благоустройство, издигнат преди повече от век!
В цялата история на човешката цивилизация цветята присъстват като един парекселанс предмет на лукса и разкоша, превърнат от холандците през Средновековието в индустрия, която дори започва да граничи със същинска мания. Какво кара още най-първите представители на човешката цивилизация да се заемат с отглеждане на цветя за украса, редом с усилията по отглеждането на растения за изхранването си? Цветята – растения, които не служат за храна, нито за фураж, които са така нетрайни, капризни, уязвими от всичко в околната среда, което ги прави едно от най-луксозните удоволствия за човека от древни времена, до ден-днешен. Лукс, който същевременно единствен е достъпен за всички слоеве, и за бедни, и богати, и чието развитие се дължи единствено на любовта към красотата и нуждата от радост в ежедневието. Не е ли това еманация на вечния човешки стремеж да реконструира мястото на общението си с Бог, да си построи отново изгубеният Рай и да се надява, че Бог отново би го посетил; или поне да изпита далечен отглас от онова състояние на безметежно блаженство останало в паметта на човечеството с определението „райско блаженство“.
В продължение на цели епохи се създават все по-съвършени шедьоври в цветарството, градинарството и паркостроенето. Създават се цели научни клонове, които изучават красотата на растенията и начините тя да бъде пренесена в домовете – ботаниката, цветарството, сложната наука ландшафтна архитектура. Стотици хиляди са култивираните и изкуствено селектирани сортове цветя, откривани и създавани още от зората на науката ботаника, които ботаниците от всички епохи търсят по цял свят и ненаситно се опитват да възпроизвеждат, да създават все нови и нови, все по-разкошни сортове и хибриди.
Тази потребност и стремежът към пренасяне на красотата на цветята и растенията в дома присъства и в българските домове от незапомнени времена. Любовта и умението на българката да отглежда и съчетава цветята в градинката си са станали христоматийни в литературата ни, възпяти са не само в народните песни, но и от поети като Петко Славейков и Иван Вазов. Нещо повече – редица възрожденци започват да изследват растенията, техните народни названия и богатството на българската природа. Важността на тази тема е осъзната още през Възраждането и развита след Освобождението от зараждащата се българска ботаническа наука. Описания на цветята по нашите земи правят личности като Михалаки Георгиев, Любен Каравелов, Г. С. Раковски, Цани Гинчев и др. През първата половина на ХХ век вече се появяват и сериозни академични изследвания за българската флора, за народните названия на растенията, за ботаническите градини на Царя.
При все това, мястото на цветята в домашния бит зависи от личния вкус и индивидуалните потребности и умения на всеки отделен стопанин и стопанка. Затова мястото на саксийните растения в дома и градината са истински показател за природната култура на човека, на тази негова вечна, неутолима и нестихваща потребност да не губи връзката си с природата като далечен, неосъзнат отглас от изгубения райски мир. Защото не е ли появата им в домовете резултат от желанието на човек да пренесе в дома си парченца красота и радост, която му носи мир и любов, парченца от изгубения рай. Защото природата не е създала растения в саксии. Нито пък растения, които да са едни и същи за всички краища на земята. И въпреки това днес растенията се срещат и виреят от хилядолетия вече далеч от родните си места, аклиматизирани, селектирани, култивирани и пренесени само и единствено от човека, в неутолимото му желание да се заобикаля с всяко красиво цвете, растящо по света.
И до ден днешен тези обитатели, неделима част от бита и ежедневието ни, всъщност са една жива връзка с много далечни времена и епохи, единствените живи свидетели на отминалите години. Ако можеха да говорят!/kartanavremeto-vratsa.org
