Орисници
Всеки от нас ще остане на Тоя свят точно толкова, колкото му е писано. Нито минута, нито секунда, дъх дори повече няма да има, ако пътят му тук е свършен и преминава през онази река към небесата. Този ден, час, минута, секунда са изписани на челата ни. Това се случва на трета нощ, след като младенци сме дошли. Третата нощ след раждането. Ние пътя оттогава си го носим и си го следваме. Но не го знаем наяве – в бял ден. Наяве сме забулили в забрава това тайно писание, тази книга върху челото ни и така минаваме през света като го спомняме и разгадаваме. Мнозина са се опитвали да прочетат написаното или да чуят бъдещето още тогава, в мига на трите бели жени в нощта, но в крайна сметка това не е променило съдбата им. Така казват бабите, които не спирам да питам и разпитвам, така казват и младите. Затова важно е как ще срещнеш и гостиш повелителките на съдбата. В нашия край навсякъде вярват в това, навсякъде им месят пресна пита, „гощават ги“, книга и писалка, и още всичко необходимо за добрата орис оставят до майката и бебето, мед и ябълки, и чушки червени слагат, че в родилния го носели, и днес носят. Денят е за Тоя свят, нощта – за Оня. През деня свои баби го орисват и благославят с най-хубави думи за най-желани щастливи дни, но оставят всички магически предмети около младенчето, заедно с любимите храни за през нощта – за трите орисници, които ще напишат на челото неговата съдба. Десетки истории чух – едни ги сънували, други дебнели да не заспят – да ги видят над люлката, трети разказваха пореден вариант на приказката „Каквото орисниците орисали – това и станало“.
… Животът не е биология или история, никаква наука не е, не е поезия, нито религия – животът е тайнство в истинския смисъл на думата. Онази дума, която носи силата да съ-творява… Нищо на Тоя свят не се случва без благословия от Оня свят!
Сънят на Латинка Митрева
Знаете ли – аз се омъжих 1952 г. Очаквах да имам рожба – така и не се случи. Баба отиде, молила се е там, молила се е, в църквата се е молила – батко ми, на братовчедка ми мъж беше поп – Крум Шивачев, ѝ казва: „Моли се и предай на Латинка“ – една икона ми донесе баба ми в Русе. Аз като се омъжих, мъжът ми беше военен, бяхме в Русе – там се роди Роси (синът ѝ). Така – и да не ви разкажа подробности.
Аз вече имах син – датата трябваше да е през май, а той се роди преждевременно. Росен е седмаче. На третата вечер, обаче, акушерката ми вика: „Слушай, момиче, тоя родилен дом е еврейски дом, дарен от един богат евреин – да стане родилен дом. И тука повелята е коя родилка какво роди – да се запише в книгата!“ Ами мен като не ми идваше сън! А тя пак се връща: „Абе най-накрая затваряй тия очи и почвай да сънуваш!“ Преваля вече нощта и в момента, скъпи гости, какво мислите, че сънувам?! Пристига Ботев с един четник и носи едно военно облекло. И казва: „Ти роди син и той ще ме замести и продължи…“ И мъжът ми искаше да го кръстим Валери, той понеже е военен, викам: „Боже, не ми харесва това име!” Вече очаквахме да се запише името му. И как да го запишеме, как да го запишеме и когато сънувам Ботев: „ Ше го назовеш с мойто гальовно име Росен.“ Па тогава… Сега всеки трети човек е в България Росен – единствен беше тука в Козлодуй, в околията Росен. И така го записахме Росен. Така сънувах. Записах съня си и след около десет години бяхме поканени, всички тия, които сме записани в регистрите на родилното в Русе, да видат докъде сме стигнали. И децата израснаха, казахме им, че вече сме щастливи, Роси беше тогава в прогимназията вече. И когато Роси завърши военното училище, отново бяхме поканени в Русе, за да видат наистина…
– Ти си записала там съня ли?
– Да, да. Там има една книга – е такава дебела (Показва наистина дебела книга!) В тоя родилен дом, сега не знам дали съществува още, и всички сънища на третата нощ се записват там.
– И после отивате на среща да кажете дали тоя сън се е осъществил?
– Да, да. Сънят се е осъществил – ето го (сочи синът си – военен). Ние бяхме три жени на военни – едната беше на моряк, другата беше на авиатор – така бяхме се случили и те също така – каквото са си писали, се е осъществило.
* * *
Като се роди детето – извикват се три жени и се слагат три книги, заедно с моливи. Сега каква книга е донесена – това е вече повеля. Всъщност едната е книга, а другите две са тетрадки. Тази книга, която са я купили за подарък на детето – ще броят листата: според правилника Господен, колкото листа има и тетрадките, където са донесени с молива – колкото листа има – толкова са годините… И го орисват. Едната орисница, водещата казва примерно: „Това дете да бъде благословено, да израсне, така, така честито, да бъде късметлия, да има Дух Господен!“ Така, другата казва: „Да бъде ученолюбиво, да обича книгата, трудолюбиво, да обича хората“. Много е важно какви листа ще избере. Те отиват без да знаят – това не се казва (влизат в книжарницата и искат тетрадки без да казват за какво са). Това анонимно – купуваш тетрадки – според повелята е колко листа има тетрадката, толкова това дете ще живее…
– А с книгата какво гадаят?
– Първият досег на детето с книгата – кат я отвори, да видят на коя страница е и да прочетат какво пише там. По смисъл. Това правехме ние тука у нашия род. Те се дават на родилката.
– А тези трите баби вие ли ги каните?
– Те са си баби – роднини на бебето. Орисниците са роднини.
Разказ на Латинка Христова Митрева, р. 1933 г., гр. Козлодуй
Баба Димитра чака орисниците в родилния дом
Това за орисниците – третата вечер. Аз кога той са роди (сочи сина си) – на третата вечер, сичко донесе мъжа ми. Ние сме далече оттука – ние сме в Шуменски окръг – Шуменски, Търговищки и така… И той идва, носи там какво е нужно… Мъжът ми – ние сме сами там, немаме близки – какво требва – книги, моливи, нещо за ядене – сичко са донесе там и аз казах така: „Таа нощ нема да заспа! – Аз много чета и сега – и ше чета!“ Това е 28 октомври (родено бебето) – значи негде на 30-ти (на третета вечер, ще го орисват). Ше стоя да дойдат орисниците – да вида какво ше вида през това време. Таа нощ нема да заспивам!! Часовника – толко. Толко, толко, толко – вече наближава. А то селски родилен дом, още една родилка – те турци там беха, една кадъна там спи, акушерката с мене, там и прислужничката къде е й е помощничката, санитарката – сме четирите. А тя малко ми са подиграваше акушерката и вика: „До сега – и тя туркиня – до сега не съм видела, никой така не се е сещал. Да вида ти какво ше направиш?!“ Без 10, 12 без 5 – не знам какво стана? Дръпвам са, поглеждам – 12 и 5! Книгата ми е паднала на очите… Какво е станало за тия 10 минути – от 12 без 5 до 12 и 5 – и какво е станало – не знам!
Разказ на Димитра Иванова Станинска, р. 1935 г., с. Манастирище
Между съня и реалността – една млада майка в съвременния родилен дом:
Като родих първото си дете и си спомням – не мога да ти кажа на втория или на третия ден, щото не бех спала, спех на пресекулки и в просъница се събуждам и виждам три жени, пак така силуети – същите като фигури, обаче облечени в… абе като в престилки – помниш ли едно време имаше едни сини имаше такива, работничките където ги носеха, и си местат устата и нещо говорат. И аз пак така нали, между сън и просъница, и ги гледам, и се опитвам да разбера какво казват, защото са надвесили над детето. Леглото и до мене това, желязното креватче и те са от страната на детето. И нещо казват и аз ги гледам, нали хем спа, хем ги слушам – аз не ги разбирам въобще, не разбирам какво говорят и едната ме усети – се едно, че ги виждам и каза на другите по-бързо да свършват. И изчезнаха. И аз некак си пак задремах и като си отворих очите…, вече като се събуждам, като реалност – нали стаята си е стая (става въпрос за стая в болницата, където лежат родилките и бебетата). И аз знам, че си помислих тогава: „А, гледай, викам, тия…” – нали казват некога, че орисници идват, така съм чула и си викам: „Ма тия що беха с тия престилки, да ми не стане детето неко работничка, нещо…! (смее се) Да, така си помислих. И това нещо си го мислех докато съм била в болницата и се чудех защо е така силно като усещане…
Разказ на Валентина Петрова,р.1978 г., гр. Враца
Орисници – когато идваме, но и когато си тръгваме от Тоя свет:
Обичаната учителка и събирачка на песни и обичаи Виолета Гергова от Хърлец ми разказва, че на третия ден след раждането младо момиче, „майчино и бащино“, от къщата на новороденото, меси пита (без мая, без мляко) само със сол и вода. Тя се поставя на стол до родилката, върху месал. В полукръг върху питата се поставя огърлица, а вътре – сол, захар, царевица, жито, монети. До питата – молив и лист хартия – да бъде учено, от другата страна – чаша с вино, чаша с вода, чушка, лук. Като дойдат орисниците през нощта да видят всичко това. На детето на ръката се връзва червен конец – за уроки – и на малкия пръст на родилката. При майката и новороденото през нощта ляга жена – „да я варди“. Тя през нощта трябва да сънува орисниците и да запомни коя какво казва. На другия ден тази питка за орисниците се раздава на три къщи. Спомня си, че нейната свекърва така вдигала питката над главата си и благославяла, и така благословила сина ѝ: „Да даде Господ да стане голям музикант“ – понеже и двамата дядовци свирели на различни инструменти. И така станало – станал музикант.
„Орисниците хората си ги представят като три жени, от които една възрастна, друга – по млада и най-младата, която е с тях – тя е най-важната. Старата ще каже, следващата ще каже друго, но най-младата, казват, че е най-лоша. И тя прокобва и трудно може нейната прокоба да се отмени. Трудно. Дори и по-възрастните от нея не могат да отменат прокобата ѝ. [...] Забрадени си ги представят, дори казват, тази, най-възрастната, е забрадена така – под брадата се забражда с черно тя е облечена. И другата е с черно. Младата – напротив, е хубавица, но е зла. Така си я представят. Мойта свекърва разказваше, че когато зълва ми е родила първото си дете, тя е спала там и е сънувала – не, не първото дете, а второто – момиче е родила… И тя е спала вечерта там, че те спът там да пазат родилката. [...] Тогава свекърва ми е сънувала. Мойта свекърва ми е разказвала. Сънувах – казва – ма уж сън, уж наяве, че минават хора по улицата и пеят. И аз да надникна през прозореца [...] и да погледна – казва – и как се бех хванала, вика, за желязото на прозореца и погледнах, то един от тия мъже – един мъж беше и две жени, мъжът ми опари с цигарата ръката. И аз се обърнах – за мъжа ми казва тя – уж казва е във стаята и вика: „Абе, сине, ти не виждаш ли, че ми изгориха ръцете! Изгориха ми ръцете!” А жената, която беше – едната от жените, която беше с този мъж каза: „Добре, че ти изгориха ръцете, та не изгориха детето.“ Когато детето станало на три месеца то цялото му лице се покрило с обриви и кели, които лекарите не могли да излекуват, мазали го с какво ли не, но без полза, докато детето три дена било така, вече си отива, защото цялото му лице било една кора. Свекърът го закарал при някакъв лекар в Оряхово, който му дал мехлем, от който веднага се очистило. Вечерта свекърва ми е сънувала същия сън – вика – същия сън и този мъж пак каза: „Добре, че ти изгорихме ръката, та не ти изгорихме детето.“
Сънят на баба Веселия:
„Кога ми умре пръвото дете, преди да умре, вечерта седиме вътре у къщата с мойта мак’я и свекърва ми. Беше късно, у потайно време и на прозорецо са чукна и... женски глас ма повика по име: „Веселийо, къде живее тоа и тоа човек?!“ Добре, ама я лежа при детето и мама рече: „Свао, я иди упъти жената.” И она излезна и като са връна нищо не каза. И са мина к’во са мина и детето ми умре. После свекърва ми ми каза, че тая жена е била орисницата на детето. Жена, облечена у черно, забрадена с черна шамия и заминала надоле. И после мина са колко една седмица и детето на ония ора (за които е питала непознатата) и оно са помина.“
Години след смъртта на баба Веселия записахме интересен разказ на нейната внучка. Преди време, когато баба Веселия била все още жива в село Ракево, нейната внучка и нейният внук били на гости до късно и се наложило той да си тръгне преди сестра си. Прибирал се пеша през селото. Било посред нощ и точно до ъгъла на една голяма къща в центъра, изненадващо бил спрян от стара жена, облечена в черно. Той я описал като висока бабичка, цялата в черно. Търсела пътя за Лехчево през Градешница. Младежът бил учуден от късния час и на свой ред я попитал къде е тръгнала по това време – не е редно да ходи сама по пътищата нощем. Тя му отвърнала да не ѝ „бере грижа“ и повторила въпроса си. Показал ѝ пътя и си тръгнал. Като направил няколко крачки, се обърнал да види „накъде е фанала тая бабичка“, но никъде не я видял – била изчезнала така внезапно, както се била появила, нищо, че пътят бил осветен и всичко се виждало отдалече. Мъжът се изплашил и се прибрал. Когато след малко се прибрала и сестра му, го заварила завит и треперещ в леглото, а до него седяла баба Веселия. Бабата обяснила, че внукът ѝ е видял орисница и очаквала нещо да се случи. Още на другата сутрин получила вест, че племенникът й в Градешница е починал. Тогава тя се досетила, че със сигурност и в Лехчево има починал, защото жената в черно е тяхната орисница.
Нешка Иванова, гр. София
Пита за орисниците:
Софрониево
В Софрониево, щом се роди бебето, завързват една фъкана престилка на бабата и тя цяла неделя ходи из селото с нея и така известява за новороденото.
На първата вечер се прави лютика и питка – ако днеска са е родило, довечера се събират само жени (роднини) и се меси питка, прави се лютика с червен лук и с червени чушки – да е детето червено, живо и здраво. На първата вечер е питката с лютиката и се еде само това. И се прави малко, за да може да се изеде всичкото – да не остане за другия ден – да не е лигаво детето, да е яшно. И не се седи до късно, да не доде каракончо. И вечерта, когато се прави питката – питката ги дигат три булки, които имат живи родители и казват (на влашки): „Не целувам питката, целувам луната“. Три пъти от трите жени (се повдига нагоре и се казват думите) и после се разчупва – в средата се слага малко сол и една паричка, и се отрезва хлеба около солта в кръг, и се дава на родилката, и се връзва паричката на ръката ѝ – с червен конец.
Третата вечер се готви вече кокошка или петел – домашно нещо, вари се цело, голема паница с брашно, обиколена с вълна, правят се две дупки – детето да има трапчинки, шише с червено вино. Това се подарява на бабата с престилката, моашата. Баница, също и питка и сладкиши. На масата и пак се събират същите хора – роднини, сега на орисниците могат и мъже. Също така на масата се поставя тетрадка с химикалка и с пожелание от хората на вечерята – всеки си пише, пожелания за детето, примерно – да завърши доктор, да е живо и здраво – е така. Тетрадката се слага на масата и всеки, който присъства, по желание записва в тетрадката на детето и то като стане големо си чете пожеланията. Аз например, на мойта дъщеря паза – тя си я взе в Добрич, тя си я пази, защото аз бех викала кръстника и кръстницата, и те беха начетени хора за онова време, и много хубави пожелания имаха. Стар обичай е, да! И това, всичкото, което се слага до леглото, на другия ден се дава на бабата с питката, с брашното, с пилето. И подарък даже ѝ се купува – нощница било, нещо друго. И се слага на питката стотинка – да е здраво, железно, да не се разболява, бонбонки отгоре и се пали свещ, и се кръсти 40 пъти, и се клека. Аз съм клекала – бабата, моашата, клека 40 пъти.
Демек тия (орисниците) идват през нощта и предсказват живота на детето, какъв ше бъде и ти ги уважаваш, като им слагаш това – да дойдат вечерта демек, да имат сичко – да има добро предвещание на детето. Се едно ги посрещаш с това. За това се прават тия орисници.
Разказват Еленка Димитрова Танкулова, р. 1938 г., Елка Стефанова Станоева, р. 1955 г, Виолета Петрова Динкова, р. 1949 г., Аксения Горанова Царянска, р. 1950 г., Снежа Цветкова Балева, р. 1954 г., Силвия Миткова Богданова
Селановци
Като са роди дете много е важно кой ще ти прекръши питата. Първо не дават на сирак да замесва – моа да омеси питата, ма не моа да замесва. Пръвото тесто са замесва от кой не е сирак. После моа ги шараш – прави ги кво щеш, да ги праи кой ще, но замесването го прави кой не е сирак. Като стане питата, разчупването над главата гледат да е от некой, дека не се превива баш – никой не дири добър човек, кротък човек, а дири човек, къде по-моа са възправа така на това, де му са случва. Такъв да е – по-твърд! Не дири мек човек да прекръши питата! Те това е – и дават млого мънинко парченце в устата на майката – да са менинки зъбенцата на бебето. С малко сиренце. Като дойде бебето там от родилния дом и слагат една книга – бебето не първо у креватчето, у люлката, ми го слагат на дебела книга – да стане учено. Дома си. Книгата – на масата – бебето връз книгата отгоре – та да стане учено!
Разказ „по селановски“ на етнопедагога Петя Русинова.
Козлодуй
След като са роди дете, се събират на третия или до петия ден, до една седмица. Аз го правих тази година на моята внучка. Така си е останало от некога – викаш първите си братовчедки – задължително на ритуала присъстват само жени, независимо дали момче или момиче. Викаш ги – месиш една пита сутринта на третия ден, с квас, хубава пита, голяма или с името, или с датата, годината там отгоре направена, изписана – се да има нещо изписано на питата. Идват и на тази пита се слага боб с люти чушки. Бабата, която е поканила гостите, вдига тази пита, а другите оставят пари, слагат това върху питата (чушките, боба и парите) и дигаш три пъти нагоре и наричаш: „Да е здрава! Да е умна! Да е родолюбива!...“ Само бабата – три пъти вдига и след това сядате, чупите питката за здраве на детето и тези пари си ги дава след това за детето. Това е питка за орисниците. При детето се слага на третата вечер в креватчето една книжка, играчки, дрешки – така да „преспат“ на третата нощ обезателно.
Катинка Цветанова Савова, р. 1950 г.
Баба Гълъбица разказва кратичко един от многобройните варианти на народната приказка „Орисан(а) да умре на сватбата си“
Едно момиче било много (х)убаво. И орисниците го орисале като са родило, ча като са зажени, на сватбата да умре – като дойде музиката да засвири и оно да умре. Некоги сватбите са праени така – дигат та със сватбата – и невестата. Не като сеги да са жениш напреде. И като са задале (сватбарите) и засвирила музиката, а момата (булката) зела китката и къ фръгала китката, така пада и умира на вратата... Че така са биле орисале орисниците. Бабичката излезнала – баба ѝ – она била съботница, се е родила у събота и сичко е чула. Съботница – чува се такива работи (може да чува и вижда митологични и демонични персонажи – орисници, самодиви, караконджовци). Некоги е имало такива неща и она е чула и рекла: „Нема да се плашите, защо я не смеях да кажа: така а орисаха орисниците. Една викаше да земат майка ѝ, друга – баща ѝ, а третата рече: „Дай като са зажени на сватбата она да умре“. И музиката вместо да засвири за сватба, засвирила за погребение. Тава какво та орисат орисниците – това та стига. Не може да се отмени. Смъртта не се отменува.
Гълъбица Евденова Канчева, р. 1938 г.в с. Баурене, от 1962 г. живее в с. Ракево
Орисниците и търговецът – още една народна приказка от Ботунския край
Орисниците са три жени. И ти си родила таа нощ момче ли е, момиче ли е – к’во да е и тия идат и го орисват. И казват: „Те така ше стане, те така ше са отчува, те така ше е...“
Един бил младеж, па оди търговец. Купува овци, продава овци. И дошъл у едно село, ама требва да пренощува некъде. Питал едни ора. Купувал овци през деньо, а вечерта ше пренощува у тия ора. И попитал, рекъл:
– Моа ли да пренощувам? Я съм от далеко, тука купувах овци, тава-онава...
– Па може. Те ние сме със старецо, па имаме невеста една и ни са е родило детенце.
Седнали, вечерали и му постлали до чирепнята – там турнали сенце и му постлали, а не-вестата па там – на оня край лежи с детето, тука бабичката и старецо лежат до огнището. И тоа като имал пари – он не заспивал, че го било страх тия да го не пребият и да му земат парите. И он не заспивал никак. И като дошле три жени... ка тава дете са е било родило, на третата вечер... и влезнале. И он... понеже старецо и бабичката са били заспали, невестата а заспала, а он го било страх да заспи и рекъл: „Бе, тия жени, тия ше ма пребият и ше земат парите...“ А они очле (отишли) право при майката и детето. И като очле трите жени, пръ-вата рекла:
– Това дете да стане една красива мома. И те тоа, къде лежи у чирепнята, те тоа ше са ожени за нея!
Он слушал, па си рекъл: „Па това коги ше стане да го зема па и за жена?!...“, ма си мълчал.
Втората рекла:
– Да стане една красива мома да нема цена, та да нема да я купи никой!
Третата рекла:
– И ше роди две деца с по една звезда на челото.
И тоа чул тава и не заспал. А майката си спала и детето до нея си там спи. И он си ре-къл: „Тава коги ше порасне да са ожена я за него?!...“ И зел та станал лекичко и зел детето къ си било у пелените, а майката заспала. И он леко изскочил и одил, одил, одил и у един балкан земе та го фърли, къ си е било увито. Фърли го детето у балкано и рекъл: “Тва ша са прибие, нема да го има никакво.“ И бегал.
И тия сутринта коту станале и нема детето, нема и тръговецо. Нема, нема... Ревале -тва било, онова било – така мъчиле са ората...
...И една бабичка и един старец заранта ше идат за дръва – да си сберат дръвца, та си донесат на рамо, та са греат. Там живяле накрай селото. Брали, ама чули, че реве дете. И като чули, ча реве дете и айде, айде бабичката нататъка и рекла:
– Абе, мъжо, реве дете!
Он рекъл:
– Ма, тава са свраки.
– Не, дете реве, бе!
Айде, айде нататъка. А он коту го фърлил, но паднало на един павитак, та не се е прибило, а една клечка сал го бучнала тука те на бузичката баш. И тия па не са имале деца. И като очла бабичката и го видела и рекла:
– Мъжо, я яла да видиш! Ние немаме деца, ама едно детенце тука – ше го земеме.
Зели детето и зели дръвата и го завели у них. Живяли накрай селото. И завели го. Ба-бичката дои козата -рани детето. Старецо и он така. Така, така и тава дете са отчувало. А тоа, тръговецо, не минал. Он бегал и рекъл: „Край, тука нема да минувам я у тава село!” И са минали пет-шеснайсе годин и он рекъл: „Що не ида да вида онова дали са го изеле свраките?“ И коту дошъл – он ергенин, не женил са и му аресало едно момиче – млого красиво момиче. Коту му аресало така те запознал са с нея. После един-два дена седел там и попитал:
– Имаш ли майка, баща?
– Язе имам деда и баба, а майка и баща немам.
Ше са ожени он вече за неи, дако она е млого млада, ама ше са ожени за нея. И коту са оженил и он зел та а попитал:
– Тука имаш белег на образо... От к’во ти е тоа белег?
Она рекла:
– Па знам ли – баба и дедо са ма намерили на един павитак, че съм фърлена. Кой ма е фърлил?!... Ни имам майка, ни имам баща...
И он са сетил вече, че тава он го е направил и зел та а прегърнал и тогива ѝ казал. И она казала на баба си и на деда си, а они рекле така:
– Сине, немахме дечорлия, а Бог е накарал тоа тръговец да та фръли на павитако, та ние та зехме, та та отгледахме. Те сеги са ожни за него.
Та глей орисниците какво праат. К’во кажат – това ше бъде. Никой нема да го отмени.
И он са оженил за това момиче. И като са ожениле – она ражда две близнета – момиче и момче. И доде годинясале тия, она ражда пак две близнета – момиче и момче и са напълнила къщата.
Това, къде са орисниците орисали – това ще стане...
Веселия Илиева Йорданова -Василка Панова, р. 1918 г. в с. Белотинци, Монтанско, от 1943 г. живее в Ракево, Врачанско./kartanavremeto-vratsa.org
