„Аз съм селянин и такъв ще остана до края на живота си. Блеенето на овцете, крясъкът на гъските, ревът на магарето и песента на косачката – това за мен е вечността. Под покрива на селската къща сънят е дълбок и сладък…“
И той остана завинаги в родното Гаврил Геново. Гробът му е в двора на черквата, защото винаги е бил близко до Бог.
В Деня на народните будители този свят напусна колоритният художник професор Галилей Симеонов. През лятото професорът навърши 92 години. Със сигурност там при Бог професорът вече е срещнал своя приятел и съученик от Берковската гимназия великия Йордан Радичков и светът горе вече е различен, по-богат от нашия.
Ученик на големия Илия Бешков, Галилей Симеонов е автор на едни от най-разпознаваемите портрети на народните будители.
Последната му самостоятелна изложба беше преди две години, когато стана на 90.
В софийска галерия бяха показани портретите му на Христо Ботев, Васил Левски, Йордан Йовков. Сред уникалните платна са портретът на Яне Сандански и картината „Простреляна нива“, свързана с легендарното Чипровско въстание.
„Художникът няма нужда от лъжица и молив, а от човещина”, казваше професорът и сигурно е прав, защото човещината е в платната му, а разговорите с него остават за цял живот и всеки, имал късмета да го познава, да поговори с него, се връща към думите му постоянно.
Галилей изоставя бохемската среда на ателието си в София през 1990 година и се връща в родното Гаврил Геново. Хората можеха да го срещнат навсякъде – по пътя, вдигнал палец за „стоп”, на автогарата в Монтана, поседнал на бордюра с отворено на коленете малко тефтерче и молив в ръка, но и в най-скъпите ресторанти с приятна компания пред бутилка вино.
За хората той винаги ще си остане просто професорът Галилей, но през 90-те години на миналия век по съдебен ред промени името си. Тогава разказваше, че така изпълнил волята на професора си от академията Илия Бешков, който му казвал:
"Ти си селско момче и на теб не ти подхожда такова име - Галилей."
Та Галилей Симеонов живя около 20 години с името Никола Дамянов Цветин. С това име и напусна нашия свят. Шегуваше се, че избрал Никола, за да има два имени дни – зимен и летен, а всъщност Никола е прадядо му по бащина линия, Дамян е бащата, а Цветин е фамилията, избягала през 1796 г. от Долни Лом след разправия с турците и заселила се в тогавашното село Сърбица, част от днешното Гаврил Геново.
За местните професорът винаги ще си остане ексцентричният чудак с брадата – преметнал артистично шал около врата, обул гумени ботуши, през лятото килнал барета на една страна, а през зимата, нахлупил ушанка.
Разговорите с чудака оставят у всеки трайна следа. Професорът смяташе себе си за Божи човек и вероятно заради това и последният му дом е там – в черковния двор, близо до Създателя.
„Поискам ли нещо силно, то веднага става, защото Господ ме наблюдава отгоре.”, обичаше да повтаря често Галилей.
Професорът, който обичаше хаоса, в който живееше с каруцата, превърната в легло, с локвата насред двора, в която цяло лято се къпят гъските му, с разхвърляния мутвак, в края на миналата година се сдоби с нов дом.
Дарители и община Георги Дамяново потегнаха дома му в Гаврил Ганово, направиха му баня, обзаведоха кухня, но професорът страдаше за своя си хаос.
"Чувствам се много добре в този хаос. Оправя ли го, ще наруша чара, вътрешната хармония, ще изменя на себе си. Човек е заобиколен от автентични неща, самият той е автентичен. Той не само стои на границата между небето и земята, но и пита себе си колко струва всичко това, заедно със самия него? Нищо? Или цял един живот, събран между раждането и смъртта? Изкуството не само трябва да поставя въпроси, а и да им отговаря", казваше Галилей.
Тази автентична обстановка, от която градският човек би се отвърнал, но Галилей обичаше до полуда, е привличала Иван Давидков, Никола Русев, Светлин Русев, състудента му Никола Балкански. Тук край локвата с гъските е идвала и Мерсия Макдермот, която започва да търси и открива Галилей Симеонов след като видяла портрета му на Яне Сандански.
А хлябът на професора, който месеше в хаоса си, той наричаше „палеонтолитен”, замесен със 17 съставки.
Квасът за него приготвя есента - от пяната на виното и зърната на хмела, с варено жито и царевица. Оставя го в дървен съд на хладно. После цяла година меси и пече в чирипи и подници. "Прави се бавно, както узрява пъпешът, като графиката - с търпение”.
Най-ценното освен картините, които професорът ни остави, са неговите мисли. Той беше философ, от ония особените, които говореха със сърцето си.
За Мъдреца от Калиманица /Й.Радичков/ Чудакът от Северозапада /професорът/ казва: "Йордана мина като вчерашния вятър в нашия живот... Брулеше ни с мисленето си отвсякъде. Каквото и да направеше - беше като вихрушка; беше гейзер, беше изблик на вдъхновение - на мисли... голямо богатство!... той ни заля отвсякъде - като тоя язовир..."
И професорът ни заля, защото и той беше „голяма вода”.
