Случило се около 1420-1430 година:
Турците, които охранявали пътя Враца-Зверино-Орхание на ладията през река Искър, харесали хубавата Дамяна. Младата невяста често минавала реката, за да отиде на нивите към Челопешкото. Един от турците не само я харесал, но и започнал открито да я задиря и да обикаля къщата й. Оплакала се Дамяна на свекървата си. Мислила старата жена какво да направи и един ден казала на невястата: „Георги тази вечер няма да слезе от кошарата. Сега турчина ще мисли, че си сама и ще дойде. Аз ще бъда в собата. Ти не се бой. Посрещни го любезно, прави каквото той иска, не се противи, а когато забрави всичко, аз ще ти помогна”.
Стъмнило се хубаво. Кучето залаяло. Дамяна посрещнала агата. Изпълнила заръките на баба Цвета и когато мислела, че за нея живот вече няма да има, турчинът се свлякъл върху нея. Бабата го халосала по главата с обратното на секирата, измъкнала Дамяна изпод него, метнала една черга и заудряла с всичка сила, докато злодеят изпънал крака. Двете жени го увили в чергата, овързали го с дебело въже и го завлекли до Искъра. Забутали го в най-дълбокото на Куклица и го пуснали по течението. Никой не ги видял.
Пролетта реката придошла и буйните води изхвърлили трупа някъде в равнината. Сетили се турците, че това е този от ладията в планината, който безследно бил изчезнал есента. Разбрали, че е убит и хвърлен в реката и решили, че ще наминат през селото.
А наближавал Великден…
На големия ден мало и голямо тръгнало към църквата, която сами изградили преди десетина години по примера на Черепишкия манастир. Монах от манастира започнал службата и тогава се появили турците…
Залостили вратата отвън. Обиколили църквата със съчки и сено. Подпалили я отвсякъде. Огънят лумнал. Бързо стигнал гредите. Хората нямало откъде да излязат. Горели страничните греди, запалил се покривът. Горящи парчета падали върху молещите се, а те бягали от ъгъл в ъгъл, димът ги давел… Разбрали, че това е краят. Стените рухнали и нагорещените плочи ги погребали.
Случило се чудо. При падането, покривът се олюлял, изнесъл се леко напред и в задната част зейнала дупка. От нея полуживи излезли няколко души. Между тях бил и дядо Петко - човекът, който най-много участвал в строежа на църквата.
В селото останали само спасилите се от пожара, тези, които на Великден били по кошарите, болните и недъгавите.
Тогава старият и мъдър дядо Петко събрал останалите свои съселяни и с тих глас заговорил: „Хора, не можем всички да умрем. Отидоха си нашите деца, жени и мъже, нашите майки и бащи. Не може живите да живеят с умрелите. Затова, мили хора, преместете се от другата страна на Искъра. Там направете своите къщи и там изградете новото село. Заклевам ви да го наречете Зверино. Нека докато свят светува, да се знае и помни зверството на турците”.
Послушали го. Преместили се и направили селото от лявата страна на реката, а дядо Петко останал да живее сам край „Печената църква” и да пали свещици за „Бог да прости” починалите.
