Село в италианското село Болгаре, област Ломбардия, ще носи името на нашия национален герой Васил Левски. Новитата съобщи пред "Конкурент" Милена Върбанова. Тя е автор на студия, посветена на населеното място. Усилията й са оценени от италианските власти, но не и от родните.
"Обадиха ми се от страна на българския посланик в Рим, Н.Пр. г-н Тодор Стоянов, за да ме уведомят, че на 7 октомври 2021 една улица в милото ми село Болгаре в Ломбардия ще бъде назована с името на най-великия български национален герой Васил Левски. Това събитие е пряк резултат от моето посещение в Болгаре през ноември 2016 г. и студията " ВИА БОЛГЕРА - БЪЛГАРСКИЯТ ПЪТ. ПРИ БЪЛГАРИТЕ ОТ СЕЛО БОЛГАРЕ, ЛОМБАРДИЯ", която написах веднага след пътуването си при нашите братя в Италия", каза пред медията на Северозапада Милена Върбанова.
Смятам наричането на улицата в Болгаре с името на Васил Левски и за мое свидно дело. Вярвам, че вече е поставено началото на по-тесни връзки с обществеността на това емблематично селище на самите порти на прекрасния град Бергамо. Благодаря с цяло сърце на всички, които са допринесли за осъществяването на тоя чудесен патриотичен почин. Вече говорих с г-н Франческо Локатели, историк на Болгаре и с г-н Силвано Гусмероли, началник на полицията в селото, мои скъпи приятели от 2016 г. и благодарейки им, ги помолих да предадат моята признателност на г-да Лучано Редолфи и Лука Серугети - настоящ и бивш кмет на Болгаре.
Гордея се с това предстоящо събитие и искам да споделя радостта си с вас!", каза още Върбанова.
Тя допълни, че опитите й да се свърже с местните власти, за да реализира контакт със село Болгаре засега са без резултат.
Публикуваме съкратен вариант на студията, предизвикала знаменателното събитие с кръщението на улица на Васил Левски:
Днес Болгаре брои 6 200, а Палоско - 5 500 жители. "Малки селца" по думите на г-н Серугети.
И наистина, въпреки че на нас, българите от България, на фона на нашата демографска трагедия, те биха изглеждали средни по големина градчета, за свръхнаселената и свръхиндустриализирана Бергамска област си остават обикновени дребни селца. Но и не съвсем.
Болгаре, както и Палоско, се намира в просторна равнина, надиплена от леки възвишения, на чиито хоризонт, като закрила на далечен, но сигурен приятел, се издигат предмостията на Алпите. Тая благодатна земя винаги е била обработвана с любов и сръчност от жителите им, така, както само българските ръце умеят да работят. От самото си основаване до днес, Болгаре стои начело в района по земеделско производство, особено по добив на качествени зеленчуци. Животновъдство, копринарство, каменоделство и ювелирна изработка на луксозни копчета за дрехи, равностойни на бижута, са другите традиционни поминъци на тукашното население. Разпознаваме ли в тях българския ген?
Спомням си, че в епохата на италианския икономически бум, когато в Бергамската територия се съсредоточаваха водещи италиански и международни предприятия и прииждаха специалисти и работници от цялата страна, Бергамо и районът му се славеха като единственото място в Италия, където се дават "американски заплати" и се живее по "американски стандарт". Споменът за това благосъстояние е явен и днес в Болгаре - широки улици, прекрасни къщи с градини, модерни многоетажни блокчета, лъскави коли. Уви, в момента и Болгаре е ударено от повсеместната криза, макар че и дума не може да става за сравнение с опустошенията в нашата Родина. Жителите му търсят нови начини за препитание и засега ги намират предимно в парниковото зеленчукопроизводство - полята им са покрити с оранжерии. Мнозина работят в индустриалната зона на Бергамо, която продължава да бъде една от най-мощните в Италия, макар и с намален капацитет.
Ще отворя кратка скоба, за да призная, че самото Бергамо ми се видя страшно променено - етнически, културно и цветово. То нямаше нищо общо със спомена за оня цветущ град, който посетих като туристка преди години. Централният гаров площад и Автогарата, която е негово продължение, бяха заприличали на африкански пазар от времената на Лорънс Арабски. По земята и по пейките седяха жени с басмени гащи и забрадки, които мляскаха късния си обяд. Въздухът кънтеше от свади на чернокожи, които впоследствие се сбиха, италианците и другите европейци пробягваха наоколо като призраци.
Настъплението на "марокините", както в Италия наричат всички араби, и на чернокожите, не е пощадило Болгаре и Палоско. Засега в допустими граници.
Когато на сбогуване си стиснахме ръце с г-н Серугети, пожелавайки тази среща да не бъде последна, той най-естествено каза: "А защо да не помислим за побратимяване?" За миг се смаях: бях му говорила за моя град Враца, за милото ми Камено поле, родното село на баща ми, за София, Варна, Сопот, Карлово, Калофер - но неговият зов не беше отправен към определено селище, а сякаш към цяла България като порив за духовно завръщане в българското. Обещах му да направя "не всичко възможно", а и невъзможното, за да бъде осъществено скорошно побратимяване на Болгаре с избрано село или град в моето Отечество, въпреки че скромните ми сили винаги досега са били съкрушавани от неразбиваемата стена на българската бюрокрация. Сега се обръщам към вас, български администратори, които никога не сте благоволили да уважите нито една моя инициатива. Обръщам се към вас, български граждани, не отхвърляйте зова на кръвта, не отхвърляйте поради нихилизъм, мързел или глупешка надменност, протегнатата десница на един Българин! Поемете я поне веднъж, прегърнете го с братска прегръдка, той се връща при нас от хиляди километри, от хиляди години. Убедена съм, че градът или селото, което се побратими с българите в Ломбардия, ще бъде наградено с благополучие от Провидението, а политикът, който подпечата това дело, ще влезе в историята. И нека тая моя "патетика" не предизвиква у никого плебейска насмешка. Прекалено дълго се надсмивахме над всичко свято и ето че сме на път да превърнем цялата българска земя в "африкански и азиатски пазар".
Казах "до скоро" на г-н Локатели. Благодарих на г-жа Мина Фолиени от будката за вестници и на 83-годишния й чичо, г-н Антонио Фолиени, в миналото дългогодишен кмет на Болгаре, които също ми дадоха някои полезни сведения. За жалост, г-н Рикардо Капрони, историкът на Палоско, бе постъпил в болница и с него не успях да се видя.
На заминаване не пожелах да ме откарат с кола от Болгаре до хотела ми в Палоско. Предпочетох да измина тия пет километра пеша. Вървях през равното поле, дишах въздуха. Слънцето напичаше, макар че бе началото на ноември. Не чувствах никаква умора - та какво са пет километра в сравнение с безкрайния път, изминат от българите.
7-8-9 ноември 2016 г. Болгаре - Валемаджа
Милена ВЪРБАНОВА, автор
Бог да пази България и достойните българи по целия свят!
