Журналистът Кирил Радовенски, член на ЖД "Веслец" /Враца/, е поредният автор, който ви представяме в "Конкурент"
Журналистът от Мездра Кирил Радовенски, познат на културната общественост във Врачанска област и страната, издаде една уникална книга - сборникът с разкази, миниатюри и публицистика „Упорит кон в пустинята”. Тя веднага грабва вниманието с интересната си илюстрация на предната корица и странното заглавие.
Започнал да чете книгата, читателят се удивява още от първата страница - осъзнава, че не може да пропусне дори ред. Талантливият автор не си служи с измислици, допустими ситуации и предположения, а разказва естествено, сърдечно и на разбираем език за случили се или случващи се в момента неща.
В първия разказ се запознаваме с Активиста, един младеж отдаден до смърт на Новото време. Затрогващ е и разказът „Брезият бивол”. Домашното животно избягва от кооператива и се връща вкъщи. Господарят му го впряга за оран. На полето биволът забелязва желязно чудовище - трактор, който също оре. Обезумял от ревност и омраза към неочаквания конкурент, биволът се нахвърля разярен и се бухва няколко пъти в мотора му. Пада и умира.
А упоритият кон? Неизвестно как е попаднал в пустинята. Изморен и изтощен, потърсил близост с хората. Те го гонят, но той отново и отново се връща. Накрая се примиряват с присъствието му. А когато остават без храна, виждат спасение в него. А конят стоял кротко, доволен, че вече не го гонят. Дори не изцвилил, когато допрели ножа до шията му, подвил крака и се отпуснал на земята...
И така, следват разказ след разказ, кой от кой по-интересен, по-вълнуващ. На достойните герои от книгата, каквито срещаме и в ежедневието, се радваме и оставаме с увереност, че „България ще я има“. Продължаваме да четем с увлечение. Срещаме и литературни герои, които са ни познати с проявите си на грубост, безчестие, лъжа и измама.
С любопитство, интерес, вълнение и удовлетворение се четат и талантливо написаните от автора миниатюри, откровения и случайни мисли - рожба на реално случващи се в живота факти, ситуации и събития.
Важно място в книгата заема и разделът „Приятелство“. В него Радовенски ни доверява срещите си с Радой Ралин, с художниците Димитър Македонски, Димитър Шонев и Любомир Минковски, с журналиста Веселин Искърски и др.
По повод на заключителния раздел - „Публицистика“ ще кажа, че той би могъл да бъде издаден в самостоятелна книга - толкова са важни разглежданите в него значими проблеми и въпроси, а поместен в настоящата книга, й придава още по-голямо значение, правят я по-стойностна. Ще приведа само някои проблеми, които в книгата се разглеждат мотивирано, но ще добавя, че и нашата културна общественост и държавата имат категорично становище по тях.
Такива са клеветите на „радио Македония” спрямо България, ВИП Брадър вместо Ботев, където „На дневен ред е пошлото комерсиално предаване по Нова телевизия, но не и 130-ата годишнина от Априлското въстание и подвига на Ботевата чета.“ На нашите българчета се внушава много повече интерес към „звезди” като Дим Дуков, Митьо Пищова, отколкото саможертвата на Бенковски, Бачо Киро, поп Харитон, Петлешков.
Кардинални въпроси: Как да се изучава българската история? Само след 9 септември 1944 г. или от Освобождението до днес?, „Плаче ли гората?“, „Час по история“, „Защо размътваме историята?“ (за смъртта на Ботев), „Кой освободи Европа?“, „Писмо до Сашко“, „Свободата“, „Старата черква“, „Завистта на змията“, „Наш съвременник“, „Избледнели слънчеви квадрати“, „Не сме от днес“, „Журналист, журналистика и още нещо“ и т. н.
Интересни въпроси, нали? Отговорите ще научите като прочетете книгата.
Д-р Герго Цонков, автор на рецензията към изданието
МАКЕТО И ШОНЕВ
от Кирил Радовенски
Художникът Димитър Македонски много често посещаваше своето родно Дърманци, Мездра и Враца. Той имаше тук много приятели, един от които беше колоритният врачански творец Димитър Шонев. Та, след едно поредно неколкодневно посещение във Враца, двамата отиват последния ден в Клуба на дейците на културата, черпят се няколко часа с червено вино и подир обед тръгват за гарата - Макето ще пътува за Несебър, където живееше напоследък, а Шонев ще го изпраща… Прегърнали се на перона, разцелували се и Макето се качил на влака…
Шонев, умислен и много бавно, с ръце, кръстосани отзад (той така ходеше), поел нагоре по Пробива. Мъчно му било за приятеля и решил да се върне в Клуба за още по едно вино. По пътя дори споделил с двама-трима познати, че Макето си е заминал…
Влязъл в Клуба и… там го посреща широката усмивка на Димитър Македонски. Седял на същата маса, пиел същото червено вино, а пред него имало две чаши.
- Хайде бе, човек, от половин час те чакам! - подвикнал и посочил празния стол.
- Ама, ти нали замина! - едва произнесъл от изненада Шонев. - Нали те качих на влака, бе!
- Е, ти ме качи, ама аз слязох и ето ме на, върнах се - смеел се Македонски. - Не мога току-така да си тръгна. Сетих се, че имаме още приказки да си кажем…
Всъщност, станало така, че влакът се позабавил с тръгването, а Макето, като се размислил, решил да остане. И докато Шонев бавно вървял по Пробива, той избързал по друга улица и „кацнал” в Клуба…
И двамата вече ги няма между нас, но милите спомени за тях ще ни съпътстват до края и на нашия път.
