Ошане е малко село, встрани от главните пътища и в пограничен район. Какво е усещането тук за принадлежността ни към ЕС? Чувстват ли се хората в Ошане пълноправни жители на Общността или само знамето на ЕС на сградата на кметството над налепените на таблото отдолу некролози подсказва, че и това селце е в границите му? Имат ли същите права тук хората и възможности за живот и развитие, или това ще е поредното угасващо село в Северозапада?
"Нашето село е малко и има доста проблеми за решаване", обяснява кметският наместник Калин Еленков.
"Тук са регистрирани около 39 човека като постоянни жители, от тях 5-6 не живеят в селото. Основният проблем е, че са малко хората и той се отнася за целия район. Виждал съм как живеят хората в други части на ЕС- гледал съм предавания по телевизията, репортажи. Има устроени села и градове, както и такива малки населени места. Доста време и години ще са ни нужни да ги стигнем. Изглежда нещо не е дообмислено, но това зависи от управляващите по-нагоре... Да, за мен би трябвало да има специална държавна програма за пограничните райони в Северозапада, както бе навремето. Би трябвало да се обърне внимание на този въпрос и да се отпуснат някакви средства, за да може да се подпомогнат тези села в нашия пограничен район. Да се направи нещо по-добро за хората, за техния по-добър живот.
Магазин нямаме от 2 години. Не можем да намерим човек, защото хората тук са малко. Предишният магазинер беше го взел под наем, защото помещението е на бившата кооперация, но се отказа, понеже не може да направи оборот... Говорили сме
с фирмата, която кара хляб да ни зарежда и с хранителни продукти от първа необходимост, но засега нямаме никакъв резултат...
Проблем имаме и с транспорта. Преди пандемията имаше бус, който пътуваше в понеделник, сряда и петък. Сега има само в сряда от Видин и следобед има за връщане от Белоградчик.
За възрастните да живеят тук е добре- на тях им трябва тишина, спокойствие. Има хора, които идват пролетта и есента си заминават. Лошото е, че повечето хора, които искат да купят имот тук, искат да има и магазин и повече разнообразие. Засега това не можем да им подсигурим...Но както казах, тук е тихо, спокойно. Повечето жители са пенсионери, по-малко са младите. За нуждите на възрастните хора има Социален патронаж, чиято кола всеки ден минава и ги обгрижва като им кара храна..."
Двама от тях вече бяха седнали на пейката пред кметството в очакване на храната и на раздумка:
"Седим на пейката и чакаме яденето от Белоградчик. Аз съм тук от 21 години- преселник съм. Така не е било никога преди. Какво е това да нямаш магазин? Аз взимам 54.71 лева. Ако хванеш някое такси, трябва да даваш 10 лева и 10 ти е пътят- станаха 20. За един подпис е същото нещо... Преди години идваха тука и ние се събирахме, тези безработните и се подписвахме. А сега тия 50 лева къде по-напред- дали тока да плащаш, дали вода, дали кабелната... Преди години тук е имало работа- чистехме тротоарите, на училището направихме градинки, садяхме борове. Имахме работа, изкарвахме пари, не сме мизерували. А сега сме на социално ядене... Тук нямаме и магазин. Ако ни трябва олио например, какво правим ние? Да няма в селото магазин. Какво е това...
Навремето тук по 50 човека се събираха на ден- тръгваха по гората да секат дърва, да товарят и ги карат... Мъка. Няма никаква работа. В селото има само 7 овце, моите две кози и три магарета. Изсякоха и цялата гора. Е тук само е останала малко гора. Частни гори вече няма. Хората ги продадоха и тия всичко режат... Нито можем да си пазаруваме, нито нищо. Кибрит да ти потрябва, няма откъде... Едно време имаше хора, имаше и живот. Аз имам 5-6 овце, паса ги, връщам се, доя ги, правя сирене и така...Ами как да живеем- мъка. Работа и това е. Труден е животът, особено тук в Северозапада. Не достигат пари за нищо. Искам да ни увеличат пенсиите и животът да стане по-добър..."
