Нели Стоянова*
Иска ми се да свържа тази публикация с деня на жената 8 март само като хронология и избор на някакъв аналогичен момент, не като проследяване на историята и противоречията около установяването на този ден в празничната система на българите. И за да използвам случая да представя на врачани някои интересни факти за мястото на врачанската жена в живота и историята на нашия град. За тази цел ще се опра основно на един талантлив и интелигентен изследовател на миналото (макар и оспорван като исторически извор от някои съвременни историци) – Димитър Йоцов. Извадките, които ще извикам на помощ по-долу, са от неговата „Културно-политическа история на град Враца“. Ето какво пише той в труда на своя живот: „Тук е случая да направим едно отклонение и да обясним защо във Враца в турско време много синове носят като име прякор онова на майките си – Николчо Занкин, Константин Хаджиеленкин, Иванчо Калицин, Мито Йотин и пр. В предания, съхранявани от поколенията, но забравени сега в атмосферата на новите времена, в които за нещастие се стараем да заличим миналото, се казва, че в град Враца жената играе от незапомнени времена една видна и енергична роля в семейството. В тъмната епоха на робството тя най-дълго време е в постоянна близост с децата, които имат не само непосредствена връзка с нея, но и усвояват нейната природна мъдрост и откровена душа, възпитание и указание за житейските работи. Обстоятелството, че в турско време, в последните две десетилетия на робството, врачанските родове са много заможни и главите на семействата играят важна роля в обществените и стопански интереси на града, придава на семейното сцепление нещо трайно и горделиво. Много жени проявяват деспотизъм в къщата и се разпореждат с голямо умение и сръчност в стопанството на семейната задруга. Оттам и реномето, което се създава за тях в града. Когато едно момче мине през Хадживасиловата махала или Керената, или Домус чаршия, или Долната махала, то махленките, които имат привичка да излизат на портите си след работно време и на разстояние от порта на порта да си приказват, когато това не правят през комшилъците си, то тия махленки започват да сочат това момче, син на Занка, или на Калица, или на Еленка. Така тия момчета стават момци, по-късно бащи, но те са познати в града като синове на майките си. Разбира се, тия прякори се дават на синовете на ония майки, които са се отличили с особени черти в характера си или като смели жени, или като добродетелни и благи натури, или като буйни и неукротими в своето женско честолюбие и стремеж към господство.
Старият народен учител и писател Цани Гинчов често повтаря: „Да те пази Господ да влезеш в кавга с една врачанска жена; не мож излезе на глава!“ Преценката на писателя не е може би напълно обяснима, но тя води към заключения, че с една жена от Враца не бива човек да се шегува, нито пък да си позволява да я подцени.“
Вероятно именно в резултат на тези характеристики на врачанската жена, оставени ни от свидетели или от потомци на свидетели на нейното възрожденско битие и влияние са останали много изрази и поговорки до ден днешен, като например „От Враца хората котка не си вземат, а пък той си взел жена…“, израза „жено врачанска“ и др. Както и вярването, че врачанката е оправна и властна, да не кажем „проклета“ жена. До такава степен, че дори турците са й имали страх. И пак Димитър Йоцов пише за хаджи Катерина от Занкиния род: „Майката на Николчо Хаджиантонов ходи винаги, и лете и зиме с подплатено джубе, пешовете на което са завърнати и закопчани на гърба. Бастунът не излиза никога от ръката й и тежко на този, който не й засвидетелства почитание. Ако види турчин да мине случайно през тая махала (Хадживасилевата – б.м.), тя го заплашва с бастуна си и му вика: „Читако с читак! Тая махала ли е за теб? Да не съм те видяла втори път да се мяркаш тъдява!“ Турчинът се свива от страх и бяга, където му видят очите. Българите в тоя квартал не търпят турците.“
Сърцати жени били врачанките. Една от тях била Йота Ангелакова Савова. В историята тя несправедливо е известна като „баба Йота“. Ако приложим елементарна аритметика и се доверим на свидетелството, че е родена в 1829 г., значи в периода на активната си родолюбива дейност преди Освобождението тя е била на 47 години. Като довереница и ятачка на революционните дейци, както и майка и сродница на някои от тях, понякога я сравняват с легендарната баба Тонка Обретенова, която по подобни причини, умилително и синовно са приемали за матриарх. Къщата на Йота Савова е приютявала комитетски дейци, по време на подготовката на Априлското въстание в мазата са се леели куршуми и са се пълнели фишеци. В своите спомени апостолът на въстанието във Врачански окръг Стоян Заимов свидетелства: „След като се установих в къщата на баба Йота в качеството си на главен апостол и организатор тя, къщата на баба Йота се обърна на главна квартира, от която денонощно влизаха и излизаха тайно и явно тайни агенти и куриери на революционното дело. Всички тия куриери и агенти баба Йота приемаше и изпращаше, хранеше и поеше за своя сметка, при това отгоре даваше пари за пътя и покупка на други неща…“ В нейната къща т. нар. „Диарбекирски орел“ продължава да се укрива, когато пратеникът на Христо Ботев го търси за помощ пред очертаващия се разгром на Ботевата чета. А след това, облечен именно в женски дрехи, дадени му от „баба“ Йота, Заимов бяга от Враца и минава покрай набитите на кол глави на Ботевите четници в центъра на града. Години по-късно, като студент в Педагогическия институт в Москва, той й изпраща картичка с надпис: „В знак на памят на годината 1876, на агитатерството ми във Враца. На баба Йота Ангелидева от Стоян Заимов“. Но, по време на ония смутни времена, Йота била арестувана и развеждана като мечка от Враца до Видин по съдилища и затвори. Гордата й натура отхвърля първоначално направеното й предложение след Освобождението за поборническа пенсия, а по-късно, когато изпада в крайна нужда и иска от държавата помощ, са й отпуснати 50 лв., с които едва се издържа и умира в мизерия през 1903 година.
Друга сърцата врачанка, но в друго поприще, е учителката Цвета Кръстенякова. Тя е потомка на известния врачански род Кръстеняковци, който произхожда от село Галиче. Смята се, че са били друговерци и са приели християнството едва в края на XVIII век, откъдето идва и родовото име. Цвета е изпратена от врачанския владика Агапий в Плевен, за да се обучава в първото българско девическо училище на Анастасия Димитрова. Именно тя създава и първото врачанско девическо училище, което е второто в българските територии. Поради липса на сграда тя приема ученичките първоначално в дома си, а на следващата година, в двора на Възнесенската църква, е построена специална сграда, която приютява около 130 жадни за знания врачански девойки. Освен природната си хубост, Цвета Кръстенякова е притежавала чар и начетеност, които завъртат главата на известния местен учител Кръстьо Пишурка. Тя не откликва на копнежа му и той е принуден да напусне Враца, за да стане учител в гр. Лом. Според Димитър Йоцов Кръстенякова отхвърлила предложението му с думите „Аз съм от рода на Кръстеняците и считам за унижение да взема за мъж един от долен еснафски род“. Ето още един пример за пословичната гордост и непреклонен характер на врачанката.
Заедно с Цвета Кръстенякова, във Враца идва от Стара Загора и Анастасия Тошева, която раздвижва женска интелектуална мисъл и създава т. нар. Девическо сдружение. По турско време е основано и друго женско дружество, наречено „Майчина грижа“. Калугерките в местните женски манастири, както и редица безименни врачански жени се включват активно и отдават душа и сърце за каузата на българското просветно и революционно дело.
Струва си да спомена и сестрите Мица и Калица Кръстеви Хадживасилеви. Потомки на Хадживасиловия род, в хода на подготовката на Априлското въстание в III Врачански революционен окръг, те получават отговорната задача да ушият и извезат знамето на врачанските съзаклятници. Заемат се с желание и похвално родолюбие. Не е известно чий е бил идейният проект за знамето, тъй като то се отличава от всички други, развявани в различни националноосвободителни прояви, български флагове. Ушито е от бял, зелен и син атлазен плат, а в средата му стои гордо изправен лъв, извезан със златни конци. Над главата му е изписана думата „свобода“, и само „свобода“, сякаш нищо друго не е имало значение и не си е струвало да стои върху символа на българската революция. Именно от къщата на Йота Ангелакова, със знамето на сестрите Хаджикръстеви в ръце, в драматичната вечер на 18 срещу 19 май 1876 г., Стоян Заимов тръгва към определеното сборно място – Възнесенската църква. Но, както е известно в историята, редица обстоятелства спират устрема на врачани към свободата. Знамето е опазено и в момента се съхранява в оригиналния си вид във възрожденската зала на Регионалния исторически музей във Враца.
Ще завърша с една характеристика на вече цитирания Димитър Йоцов, който пише, че врачанката е „пряма, неотстъпчива, когато трябва, смела, горда в съзнанието си, тя спасява често пъти от катастрофи и беди семейното огнище“.
*Нели Стоянова, уредник отдел „История на България XV – XIX век“ в РИМ - Враца
