Тази пролет България за 145 път ще почете паметта на загиналите за свободата по време на Априлското въстание 1876 г. Пророческият глас на апостолите на въстанието отеква през вековете, за да ни напомня, че не можеш да очакваш помощ, ако не извикаш високо. И ако не си готов да пролееш кръвта си за това, за което се бориш. През 70-те години на XIX век Балканският полуостров се тресе от дълго акумулирано напрежение и заплашва да избухне в лицето на всички крепители на „болния човек край Босфора“, както метафорично наричат Османската империя в дипломатическите среди. През лятото на 1875 г. избухва въстанието в Босна и Херцеговина, последвано от българското Старозагорско въстание и Априлското през пролетта на следващата година. Много скоро след кървавия разгром на априлци, в края на м. май т. нар. „нови османи“ детронират султан Абдул Азис и възкачват на трона Мурад V. Така реформаторски настроените кръгове в империята се опитват да реагират на формиралото се в цяла Европа обществено мнение в защита и подкрепа на потиснатите християнски народи на Балканския полуостров. Това обществено мнение задвижва верижна реакция на натиск върху дипломатическите кръгове и правителствата и ги поставя в ситуация на необходимост от ясно изразена позиция. Стремежът на новите османи (с основна фигура легендарният Мидхат паша) е да представят Турция като реформираща се държава – мост между Изтока и Запада. Новият велик везир Мехмед Рушди паша, обаче, се противопоставя на законодателните промени, а новият султан е свален насилствено от престола 93 дни след своето възкачване. Междувременно, на запад от нашите територии (и отчасти в техните западни краища) сърби и черногорци воюват с империята в Сръбско-черногорско-турската война, в която, след частичен успех на съюзниците, в края на войната се очертава техният пълен разгром. Руската империя се изправя пред опасността да стане свидетел на крушението на нейния основен съюзник на Балканите – Сърбия, а това силно да накърни нейното влияние в този регион. Още повече, че това влияние все още трудно възстановява опорните си точки след разгрома на Русия в приключилата 20 години по-рано Кримска война (1853-1856). Така, доброволно принудените от историческите обстоятелства Велики сили (Русия, Великобритания, Австро-Унгария, Германия, Франция) постигат взаимен компромис в единодушието си за свикване на международна конференция, в която горещият балкански картоф да бъде изтъркалян на масата на преговорите.
Много интересни са предварителните предложения (проекти), които основните претенденти за влияние на Балканите разработват. Според руския проект, разработен от граф Николай Игнатиев, в българските територии трябва да бъдат включени всички българи, населяващи Мизия, Тракия, Македония и Добруджа. Великобритания свива своето предложение до районите, взели активно участие в Априлското въстание (само си представете какво означава това!). Австро-Унгария предлага създаване на две български автономни области, чието разделение минава по вертикала – Източна с център Търново и Западна с център София. Въпреки формалното разделение, осъществяването на този проект би означавало покриване на всички етнически български територии.
Цариградската конференция е открита на 23 (11 по стар стил) декември 1876 г. с участието на посланиците на Великите сили, поради което остава в историята с определението „посланическа“. В същия ден новите османи прокламират конституция, с което продължават своята линия на поведение да обезсмислят външния натиск и да демонстрират воля за либерализация. С различни мотиви, прикрито и задкулисно, Великобритания и Германия потриват доволно ръце пред възможността за провал на преговорите. Привидно играейки ролята на съюзник на Руската империя, германският канцлер Ото фон Бисмарк се опитва да я противостави на Великобритания и Франция, за да извлече максимално дивиденти за издигането на Германия като фактор в Европа. Великобритания няма нищо против продължаващото вегетиране на Османската империя, което е изгодно за британските икономически и политически интереси. Тази позиция непоколебимо се поддържа от Бенджамин Дизраели – лорд Биконсфийлд.
Конференцията, по някакъв начин, завършва работата си на 20 (8 по стар стил) януари 1877 г. С някои промени, решенията й легализират австро-унгарското предложение. Етническата българска територия е разделена на 2 вилаета: Източен, включващ Русенски, Търновски, Врачански, Сливенски и Пловдивски санджак, заедно с Елховско, Свиленградско и Лозенградско, и Западен, включващ Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски и част от Серски санджак, заедно със селищата Струмица, Тиквеш, Костур и Велес (Волос). Това разпределение представлява легитимация на изконните български територии и своеобразна санкция за правата на българите в тях. Проектът предвижда още - назначавани от Високата порта, след одобрение от Великите сили, на българи за главни управители на двата вилаета, както и свободно избирано Областно събрание за срок от 4 години.
В интерес на историческата истина и коректност трябва да кажа, че Русия се намира в много трудна политическа ситуация. В международен план пред нея стои задачата да възстанови ореола си на победоносен защитник на християните, подвластни на Османската империя. Това е ясно на целия ù политически елит. Липсва, обаче, единство в методите за постигане на целта и в това отношение императорският двор е разделен на две. От едната страна са умерените руски политици като външния министър Алексей Горчаков и посланика в Лондон Петър Шувалов. Според тях Русия трябва да действа внимателно и предпазливо, да избягва военен конфликт, който би могъл да повтори краха от Кримската война. Другото крило, към което принадлежат граф Николай Игнатиев и военният министър Дмитрий Милютин, подкрепяни от руската императрица, смятат, че само решителна намеса на Русия в Източната криза би могла да ù върне изгубените позиции. Самият император изпитва колебания. Това наклонява везните в полза на нова дипломатическа совалка в западноевропейските столици, с която задача се нагърбва граф Игнатиев. Тази дипломатическа инициатива завършва с подписването на Лондонския протокол на 31 март 1877 г. Той отново предлага на Високата порта мирно, дипломатическо решение на Източния въпрос, преплел много интереси и противоречия. Правителството на Османската империя отново отхвърля тези предложения, надъхано от напъните си за вътрешнополитически промени и окуражавано от неофициалната подкрепа на Германия и Великобритания.
Междувременно, още преди края на Цариградската конференция, Русия тича пред вятъра, за да си подсигури неутралитета на своите европейски конкуренти в случай на военен конфликт. Така се стига до подписването на 15 (3 по стар стил) януари 1877 г. на Будапещенската тайна конвенция между Австро-Унгария и Русия, с която неутралитетът на централноевропейската монархия е гарантиран, а сферите на влияние получават нова международна санкция. На 8 юли (26 юни по стар стил) 1877 г. тази неофициална договореност е потвърдена с Райхщадското споразумение между двете империи, под което слагат подписите си, от руска страна император Александър II и външният министър Горчаков, от австро-унгарска – император Франц-Йосиф и външният министър Дюла Андраши. Русия приема формулировката и ангажимента да не допуска създаването на голяма и силна славянска държава на Балканите. Фактически, с този акт, Руската империя залага бомба със закъснител на своите планове чрез обединяване на българските територии в етнически граници да възстанови своето влияние в района на Проливите (както сумарно наричат Босфора и Дарданелите). Картината се допълва от задължението Русия да не променя сама статуквото, наложено след Кримската война, без тази промяна да е съгласувана на общ форум с другите Велики сили. Такъв ангажимент тя е задължена да поеме пред Великобритания.
Така, още преди Манифеста на Александър II за обявяване война Османската империя от април 1877 г., всички последващи добри намерения на руската дипломация са предварително обречени на неуспех. Не бих се съгласила с мнението на повечето историци, че Русия нарочно и съзнателно е допуснала тази заигравка със съдбата на българите. По-скоро мисля, че е разчитала, чрез бърз, победоносен ход на военните действия да постави Османската империя и нейните западноевропейски поддръжници в ситуация да приемат безапелационно нейните условия. В подкрепа на тази теза е и разработеният от генерал Николай Обручев и одобрен от руското правителство план за бързо настъпление на север и юг от Стара планина и директно застрашаване на Одрин и Цариград. Това е бил единственият шанс на Русия да стъпи здраво на Балканския полуостров, като защити едновременно и своите великоимперски интереси, и интересите на панславизма. С малки отклонения и забавяне, но с цената на много усилия и жертви, този план е изпълнен от руския генералитет.
Директното застрашаване на Цариград, обаче, не влиза в плановете на останалите Велики сили и те не пропускат ултимативно да уведомят руското командване за това, включително и чрез дислоциране на техни флотилии в Проливите. Идеологът на английската политика на „блестяща изолация“ Робърт Гаскойн – Сесил, лорд Солзбъри, също не пропуска да заеме активна позиция. Победоносният ход на Русия е спрян. На 31 (19 по стар стил) януари 1878 г. е подписано Одринското примирие, а на 3 март (19 февруари по стар стил) 1878 г. – Санстефанският прелиминарен (предварителен) мирен договор.
Всичко, изложено дотук, води към мисълта, че Санстефанският договор, който очертава границите на свободна България в нейните етнически граници, е бил неосъществим, желан и справедлив, но невъзможен от гледна точка на историческите реалности. Затова все по-често в националната ни история той е квалифициран като исторически акт, останал завинаги в сферата на бленуваните митове (или митичните блянове).
АВТОР: Нели Стоянова, уредник отдел „История на България XV – XIX век“ в РИМ - Враца
