Следващият събеседник в традиционната ми рубрика е един от страховитите защитници на Ботев от средата на 80-те години. Борислав Страшимиров стряска противниците не само с физика и безкомпромисните си влизания, но и с фамилията си. Той е един от генерацията, която мнозина определят за най-силната във вековната история на футболния Ботев /Враца/. Благодаря на издателя на в. „Конкурент“ Димитър Николов, че продължава да подкрепя усилията ми да ви срещам с най-интересните представители на този славен клуб.
Рубрика на Георги Александров
Събеседникът ми няма да забрави тежкото наказание в Перник, което го вади за месеци от терените. Години по-късно Страшимиров се шешгува, че е платил солена цена, задето се е правил на Стоичков. „В началото на мача, към 10-та мин., Григоров проби отляво и удари с лакът Валери Цветанов, като му счупи носа. При съприкосновението нашият защитник му изби топката, но реферът Милко Георгиев даде дузпа за Миньор. Скочихме като ужилени и наобиколихме съдията. Награбихме го. Уж се отказа от решението за дузпа, но след като го „освободихме“, пак посочи бялата точка. Пак го награбихме. Димитър Ефремов получи жълт картон, а аз в суматохата го ритнах по кокалчетата, заради което го отнесе Иван Радославов-Вандо. За него имаше червен картон, без да е виновен. След мача Старшията призова, който е ритал съдията, да си признае, за да падне наказанието на Вандо. Така и направих, защото ми обещаха наказание от 2-3 мача. Вместо това ме лишиха от права за пролетния сезон – от 6 март до 6 юли“, казва Страшимиров. Спомня си, че когато научил решението на дисципа, заплакал. Зачакал наказанието да изтече, като опитвал чрез роднини да го намали, защото видял, че в Ботев никой нищо не прави. „Баща ми работеше в завода за хартия в Мизия. Стигна до нашия земляк Христо Младенов-бивш национален селекционер. Обещаха ми да ми възстановят правата след мача с ЦСКА, но двубоят мина и замина, а на мен – никой не ми дава да ритам. Мина още една среща, паднахме от Славия с 2:3, после и 0:2 в Горна Оряховица и се намесих. Проверих и се оказа, че вече мога да играя. Включих се още в следващия мач – гостуване в Шумен, и нещата си дойдоха на мястото“, спомня си Страшимиров.
Събеседникът ми е един от играчите, с които Ботев изпада от елита в „Б“ група, а след кратки опити за завръщане в „А“ група се срива до аматьорската „В“ група.
„Беше тежък период. Доста от футболистите напуснаха. Вълов замина в ЦСКА, Данов отиде в Португалия, някои момчета се отказаха, а на тяхно място дойдоха други. Не по-добри. И не бяха местни, което ни изигра лоша шега. Иначе от школата ни тогава влязоха доста добри момчета. По онова време школата на Ботев бълваше кадри, но там работеха доказани треньори като Ангел Ценов-Гелето, Сашо Ангелов, Михаил Шалдупов. Те бяха добри психолози и вадеха най-доброто от футболистите, като редовно захранваха първия отбор. Не е като сега“, казва с мъка Страшимиров. Той припомня, че от ДЮШ на Ботев са дошли играчи като Илиян Илиев, Радослав Петков, Васко Конов, Людмил Цветков-Каската, Дилян Цеков, Румен Ненов, Мартин Петров, Валентин Илиев, Светлин Симеонов-Пинчера...
„Изпаднахме, защото разчитахме на наемна войска. Приятели се шегуваха, че сме направили Ботев /София/, а не Ботев /Враца/, тъй като по едно време имаше 7-8 човека от столицата. А на тях „ботевската воля и дух“ не им бяха толкова по сърце. Отборът на Ботев беше силен, когато играеше с местни момчета – от града, от окръга, от Северозапада и максимум 2-3 от друго място. Това е моето разбиране за Ботев“, казва с мъка събеседникът ми. „Воювахме с всеки на терена. Играехме за премии от по 80 лева за победа. Старшията ни викаше: „Парите са ни в джоба, а съперникът е дошъл, за да ни ги вземе. Искате ли да ядете бял хляб?“ И така ни нахъсваше да се хвърляме“, казва още Страшимиров.
Той продължил кариерата си в Козлодуй. Връщал се още веднъж в Ботев, но никога не повторил славния период.
„Ботев беше голяма работа. Вратари ни бяха Илия Вълов и Данчо Маринов. Истински пантери. Разполагахме с играчи като Вени Тошков, Димитър Ефремов, Емил Маринов, Цветан Данов, Валери Цветанов, Юлиян Емилов-Яшко, Тодор Митов, Илия Войнов, Иван Радославов, Тодор Гарев, Бойко Краев... на тренировките ни идваха по 300-400 души. На мачовете бяха хиляди. Грандовете ги беше страх да дойдат във Враца, затова си ги биехме редовно“, спомня си той.
„Уважаваме се с всички колеги, които някога сме играли за този славен отбор. Малко ми е обидно, че на нас, ветераните, се гледа пренебрежително през последните години. Вероятно е, защото хората, които ръководят клуба, не ни познават. Но има решение – да идат и да видят как е в другите отбори: там си ценят бившите футболисти. Има стадиони, на които има персонални седалки, на други места дават карти на ветераните. Мен не ме притеснява, че ми искат по 5 лева за вход, а че не уважават 10-те години, които съм отдал на Ботев. Обидно е. Останали сме 20-30 души, едва ли „ще натежим“ на бюджета толкова“, казва още събеседникът ми.
