Детето на Враца-Тони Дуковски, който кара хората в града да се усмихват и запечатва през обектива на фотоапарата си най-хубавото от забързаното ни ежедневие разказа покъртителна история от миналото си. Той сподели във фейсбук как точно и къде е загубила живота си една от най-добрите джебчийки в България.
Ето каква е история на Тони Дуковски, която разтърси десетките негови последователи:
„Всеки божи ден когато е хубаво времето излизах с моята инвалидна количка, която отдавна съм я кръстил на мое име Tонимобил. Като по света има Папамобил, защо да няма и Тонимобил. По традиция отсядам в центъра в едно открито кафене и с приятели бистрим политика и злободневки до обяд.
Останах изненадан когато научих, че моя приятел, отдавна пенсионер, някога е бил в криминалната полиция по особени дела. От дума на дума попитах за един случай, на които бях неволен свидетел.
Още преди промените в средата на 80-те години, през лятото, като минавах покрай РПУ-то, на една крачка пред мен, отгоре падна едно момиче. Аз от уплаха се вцепених, погледнах нагоре и от третия етаж се вееше отворен прозорец и сведох поглед. За част от секундата чух как изхрущяха ребърцата на това полумургаво петшестнайсет годишно дете и от устата му като гейзер бликна кръв. Очите му учудено ме погледнаха и като че ли пламъка в тях бавно угасна.
Ако бях направил крачка напред, тя падаше на мен и това още повече ме шокира. Огледах се, улицата беше пуста. Втурнах се към вратата на управлението уплашен и нали говоря бавно, соча на дежурния да иде вънка, но той ми се сърди и ме гони навън. Сигурно в този момент наистина блед като платно съм приличал като Мунчо от „Под игото“ на Вазов.
Добре, че по стълбите запъхтени заслизаха няколко души и отидоха вън заедно с дежурния, които вече ме беше хванал да ме изхвърли, като мръсно коте навън.
Докато всички се суетяха около трупчето ма детето аз лекичко се измъкнах и отидох в центъра. Пред Сувенирната палата се стоварих на една пейка и безмълвно заплаках от уплаха ли за детето ли не помня, но по едно време има няма половин час откакто бях на пейката усетих, че от двете ми страни седнаха двама млади хора и направо ме попитаха, какво съм видял до милицията.
Аз чистосърдечно им разказах какво се случи преди час. Внимателно ме изслушаха и накрая със заплашителен тон ми казаха, това което съм видял моментално да го забравя и дори на майка си да не споделям, иначе не знам.
Изпълних обещанието. Дълго време бях като болен, уплашен и лека полека времето лекува, аз забравих този случай.
И ето за сетен път се убедих, колко е малко земното кълбенце. Та след повече от 40 години научих истината докато си пиехме кафето с моя приятел, които е бил в течение на този епизод от неговата интересна и трудна кариера на служител от МВР.
Той много внимателно ме изслуша и се усмихна под мустак.
Знаеш ли Тони, много добре си спомням този случай, тъй като по стечение на обстоятелствата мен ме натовариха да присъствам в болницата при аутопсията на това момиче и сега ще ти разкажа за този случай.
На времето, пък и сега в органите в тая система се приемаха най-кадърните и способни люде, който нямаха право на грешки, но тук бе допусната една непростима неволна грешка.
И преди имаше доста престъпления предимно кражби, но се избягваше масовата информация. Да не се създава смут между населението на страната, но тогава милицията съвестно си гледаше своята работа и бяха винаги там където трябва.
Имахме един способен служител Георги Симов, който този ден по служба е дежурел на автогарата. Не знам по какъв начин, но той залавя в опашката за билети това момиче в опит на кражба.
Когато разтваря елечето й, вътре в тайни джобенца имало около дузина портмонета и бая надиплени банкноти.
Вика дежурната кола, която се спотайваше някъде настрани от перона на автогарата, натоварва я и отива в РПУ-то на улица „Бенковска“. Предава я на дежурния следовател, които я поема в своя кабинет, намиращ се в многобройните тавански стаички на управлението да проведе незабавно с нея разпит.
След дълги отричания и принудителни от страна на следователя заплахи се оказва, че това циганче е родено някъде по плевенските села и е една от най-опитните крадли, която отдавна МВР преследвало. Били по петите й, но все се отскубвала в последния момент, а може би не е била сама.
Обикаля на гастрол страната. Прави сериозни удари там където има струпвания на хора и бяга. След разпита следователят почва да пише рапорт но му се свършва формуляра и тук допуска една непростима грешка - оставя за малко детето само, да иде до колегата в другата стая да вземе нов и се забавя.
Момичето по инстинкт се оглежда, вижда полуоткрехнатия прозорец, отваря го и вижда, че е на третия етаж – високо, но от прозореца до улука за дъждовната вода имало 30-на сантиметра, като циментова пътечка. Като всеки млад човек, които не му пука, излиза и леко, леко като на филм тръгва по тази пътека предържайки се за стената. Избягвайки да гледа надолу стига до другия прозорец и вижда как нейния следовател спокойно си разговаря със своя колега.
За част от секундата погледите на детето и следователя се срещат и вече по инстинкт тя се дръпва назад и пада долу. /Моя приятел замълча за момент, замълча, въздъхна и продължи/
Още същия следобед присъствах в болницата, където й направиха аутопсия, която беше задължителна. Тъй като аз бях специалист по пръстовите отпечатъци докато бях вътре в болницата, надвечер пристигнаха от София четири черни „Волги“ цигани и след голяма олелия, плачове и викове, след необходимата от наша страна бюрократична документация им предадохме телцето и те си отпътуваха обратно.
След време бях командировка в София и колега ми разказа как циганите правят грандиозно погребение на това момиче, тъй като тя е била една от най-добрите джебчийки в България.
Не след дълго време над гроба й поставят нейна скулптура в цял ръст с едната ръка държейки откраднато портмоне".
