В Северозападна България има доста интересни имена, с които се гордее регионът. Зад всяко название има легенди – местните хора разказват откъде е произлязло названието. За чужденеца, за туриста или за човек, който е от другия край на България някои от тях звучат не само забавно, но и странно.
Най-емоционално натоварене е като че ли названието на романското село Хубавене, което преди 9 септември 1944 г. е имало друго название. Преди е носело названието Ковене и Бубовене – заради отглеждането на пчели и копринени буби.
Старопатица е село в община Кула. Местните казват, че името идва от „старо“ и „падалище“ /нещо като оазис в пустинята/, тъй като край селото спирали кервани от търговци. Намира се край язовир „Полетковци“, край който спирали хората, които пътуват по пътя към Европа.
Чипровското село Челюстница според преданието на местните е основано през Х век като Чифлиница, когато манастирска воденица е издържала Чипровския манастир. Жителите му вземат дейно участие във въстанието от 1688 г. В местността Батин чукар са водени 3 тежки сражения, а пленените около българи били екзекутирани.
Протопопинци е малко село, което носи названието на духовнически сан – протоп. Намира се на североизточния склон на рида Ведерник в западния Предбалкан, на 17 км от него е Белоградчик. Селото два пъти си сменя местоположението – в началото се намира в местността „Маала“, след което се премества в местността „Селище“, и последно на сегашното си местоположение.
Наблизо е и друго село с екзотично име – Средогрив, което според местните се дължи на факта, че се вижда „гривата“, т.е. билото на Предбалкана.
Видинското село Гюргич се намира в пределите на община Ружинци. То е пример за уникална природа, съчетана с невероятна гледка и чист планински въздух. Феноменът Бабу, който прилича на Туин пийкс, се съчетава с планински скали с неповторими имена: Бъчвата, Сокола, Викалеца, Типъц, Дудов камък, Силовит връх, а южно от селото е планината Ошли гръб. Селото е известно с това, че през 1951 г. в него са заловени 67 ятаци на горяните – движение, което е искало да вземе властта от Тодор Живков.
Близо до него е село Плешивец – негови съседи са Гюргич и Ружинци. Местните говорят доста странно, като се смята, че това е резултат от заселването на албанци и сърби. Дори българин, който попадне в населеното място, трудно ще разбере възрастните му жители, които са носители на странен диалект. Името си селото носи от това, че е било лишено от растителност. Късноантична крепост „Калето“ се намира на височината „Кайце“/“Косер“, на 3.7 км югоизточно по права линия от центъра на село Плешивец. Крепостта е изградена на скалист връх наклонен на север. Крепостна стена има само от запад, север и изток. От юг се спуска отвесен скален скат. Крепостната стена е дебела до 3 метра.
Монтанското село Сливовик има интересна история. Съществува още от древността – в него са открити римски селища от І-ІV век. Близкият до него манастир „Св. Илия“ е разрушен след потушаването на Белоградчишкото въстание от 1850 г. Преди това – през Руско-турската война от 1828-1829 г. руснаци се заселват в него в опит да избягат от препресиите.
Атрактивно заради звученето си изгрлежда и ломското село Сливата. В него според последните преброявания живет не повече от 250 души.
Димовското село Костичовци – си има дори легенда. Населението на района било пръснато из различни махали, затова местният турски бей решил да ги събере на едно място, да основе село и така по-лесно да събира данъците. Легендата разказва, че това станало на мястото на днешната долнокрайска чешма. Когато започнали да копаят, намерили кости. Българите възкликнали: „кости“. Турците извикали: „чок“, което значи „много“. От съчетанието на двете думи идва името на днешното село Костичовци.
Врачанското село Костелево е известно в цяла България. Старото землище на селото е било в местностите Кутлите и Валевицата до ХVІ век, след което е предадено като мезра на днешното място. С градището е свързана и легенда за Денка, която бяга от турците, скачайки от скалите. Оттам стар род носи името Денкинци. По време на османското владичество в местността Русино вървище е бил основният път към София, обикновено от там са прекарвали момчета, взети за кръвен данък на султана. Известна е легендата за Иванчо от с. Баница, който успял да избяга и така не станал еничар. През освободителната Руско-турска война 1877-1878 година турците изкарват цялото село и заравят изворите в местността Тиндол. Селото е освободено на 10 ноември 1877 година.
Видинското село Сланотрън е известно и под името Станотърн, както го наричат неговите жители и жителите от селата с влашко население от Видинска област. Едно от предположенията за произхода на името на селото е, че то е наречено по името на първия заселник на това място Стан. Предполага се, че същият се преселил със семейството си от съседна Влахия. Стан е умеел да плете кошници от върбови вейки и така изхранвал семейство си. Така след известно време когато и други заселници се настанили около неговия бордей или землянка (дом, жилище) сред блатата, нарекли го Стан-търнар (Стан-кошничар). Друго предположение за произхода на името на селото е, че то е наречено по минералните извори в района, които са солени (стара дума за солено е слано). В местността имало и много тръни, та селото е наречено Сланотрън (солени извори и тръни).
Видинското Гъмзово пък се гордее с това, че носи името на древния винарски сорт „гъмза“, към който през последните години има обосновано силен интерес.
Остров – намира се в община Оряхово, като се намира върху древно тракийско селище. Крепостта край селото римляните наричали Педонионе или Педоланис. По времето на хан Тервел край него имало окоп, тъй като било на западната граница с Аварската държава.Намерена е плоча със старобългарски надпис, от която става ясно, че преди падането на България под османска власт Остров е бил „град“ (крепост) и е носил днешното си име. По време на османската власт, след потушаването на въстанията, островчани се прехвърлят в румънското село Дъбулене и живеят там около 80 години. След това се връщат и водят битки с османлии, черкези, кърджалии, татари.
Бъзовец – селото се намира в най-плодорната зона на Северозапада Златията. Жителите му са благословени да изкарват прехраната си с труд и земеделие.
В белослатинското село Бърдарски геран има голяма колония от хора, чиито корени са от Банат. Банатските българи говорят старинен български диалект, определен от езиковеда акад. д-р Любомир Милетич като източно-родопски рупски говор, който самите те наричат „палкенски“, а научната общност – банатски български език.
Пудрия се намира в пределите на община Криводол. Има легенда за произхода на името на селото. Имало една баба, която имала крава. Селото, в която живяла бабата, било кръстено Големо Бабино. Бабата изгубила кравата си, докато я пасяла в един крив дол- днешният град Криводол и тръгнала да я търси. Стигнала до едно село, където попитала жителите дали са виждали една крава. Те и отговорили „подири я по-нагоре“ и оттам името на селото (Пудрия). Бабата продължила да търси кравата си и стигнала до съседното село, където била разфасована и одрана кравата. Това е днешното село Краводер. Главата на кравата попаднала в трето село, наречено впоследствие Главаци, а бутовете и попаднали в съседното село, кръстено впоследствие Ботуня.
Село Караш е населеното място, което е преживяло голяма несправедливост. През 1958 г. държавната машина решава да изсели всички негови жители, тъй като във водата имало зараза, която водела до нефрит /заболяване на бъбреците/. В последствие се оказало, че това не отговаря на истината, а в момента романското село е едно от най-привлекателните места за тузари и бизнесмени, които правят вилите си там.
Най-хубавото на тази история е, че всеки сам може да я продължи. С легенда за своето място, с история, която не знаят всички, с нещо оригинално и митично - като самия Северозапад.
АВТОР: Георги Александров
