„Братя! Часът на Съединението удари!... Вие се задължавате в името на Отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело!“ С тези думи зове в своята прокламация от 5 септември 1885г. Захари Стоянов.
6 години по-рано, през лятото на 1878 г. нашата нация е жестоко разпокъсана на Берлинския конгрес. Северна Добруджа е дадена на Румъния, Нишко, Вранско и Пиротско на Сърбия, а Македония, Одринска и Беломорска Тракия са върнати на Турция. Най-свободната част е определена като трибутарно Княжество България, в което се включват земите между Дунав, Стара планина и Софийският санджак. Териториите между билото на Стара планина, Ихтиманска Средна гора,северното било на Родопите, Странджа и Черно море са обособени като автономна област с името Източна Румелия и под върховната власт на султана. Две трети от населението в тази област са българи.
Идеята за обединена България не изоставя българите нито за миг след Освобождението. След Кресненско-Разложкото въстание, на два пъти се появява възможност съединението между Източна Румелия и България да стане факт, но поради липсата на международната подкрепа и поради усложнената обстановка в страната, заради режима на пълномощията, те са пропуснати.
За трети път идеята за национално обединение се подхваща сериозно в края на 1884г. и началото на 1885г. На 10 февруари 1885г. в Пловдив е основан БТЦРК с председател Захари Стоянов.
Първоначалната цел на този комитет е обединение между Княжество България, Източна Румелия, Македония. По-късно, заради опасение от съпротива на Великите сили при едно такова мащабно дело, този възглед е изоставен и на преден план излиза идеята за съединение между Княжеството и Източна Румелия.
Подготовката кипи усилено. Взето е решение да се привлече и милицията към съзаклятието, а Съединението да се извърши в средата на месец септември, но през втората половина на август редица събития бележат кулминацията в народните настроения и те се превръщат в масово народно движение. На 2 септември в град Панагюрище ученици, вдъхновени от подвига на апостолите на Априлското въстание, развяват българското знаме. Властите ги арестуват, народът ги освобождава. БТЦРК решава да ускори Съединението. На 6 септември милицията под командването на генерал Данаил Николаев заедно с въстаническите отряди бързо превземат конака, пощата и резиденцията на главния управител. Никой не оказва съпротива.
При арестуването си генерал-губернатора Гаврил Кръстевич възкликва „ И аз съм българин, и аз съм за Съединението!“
По-късно за събитията около 6 септември Иван Вазов ще каже „…една от най-лесните революции, защото тя бе извършена в душите“.
На 8 септември княз Батенберг оповестява с Манифест, че приема Съединението. Така само шест години след унизителния Берлински договор българите отхвърлят позорните му клаузи със собствени сили и поставят Европа пред свършен факт – от нея се очаква единствено да го признае. В тази сложна, международна обстановка на преплитащи се чужди интереси, когато всяка държава гледа само своите собствени, а справедливото ни дело изглежда обречено, се случва немислимото. На 2 ноември сръбския крал Милан ни напада. В един такъв напрегнат момент, когато основните ни части са съсредоточени по границата с Турция, откъдето се е очаква нападение, сръбската армия не само ни изненадва, но и превъзхожда българската по численост, а предполага се и по военна подготовка. Не случайно войната остава в историята като войната на „капитаните срещу генералите“.
Какви са били очакванията за изхода от тази война, както на сръбския крал, така и Великите сили, можем да добием представа от писмо на Константин Иречек до Григор Начович, където четем: „Още преди 14 дена журналистите в Германия и в Париж писаха за българската войска като за една въоръжена тълпа…, която с неколко гюлета може да се разпъди. Още на третия ден във Виена дипломатическите кръгове очакваха всеки час за победоносното влизане на сърбите в София“.
В своите репортажи германският военен кореспондент и журналист Артур фон Хун пък пише: “Европа с голямо спокойствие чакаше победоносните сръбски телеграми. Печатът й говореше вече за условията, които победоносният сръбски крал ще предложи на победените българи в София.“
Това, което не влиза в европейските сметки, е патриотичното чувство, което ръководи българите в защитата на справедливо им дело. „Вероломното нападение на Сърбия – пише съвременникът на събитията Димитър Благоев – предизвика едно повдигане на националната енергия до най-висока степен. Всичко, способно да носи оръжие, тичаше да застане под знамето на борбата за Съединение и за целостта на отечеството.“
В доброволческите чети влизат ученици, студенти, завърнали се от чужбина, учени, чиновници буквално всеки човек, способен да носи оръжие, а несъмнено факта, че известните войводи Панайот Хитов, дядо Ильо и дядо Жельо застават начело на доброволческите дружини, допълнително е подхранвал българския дух.
Подготовката на българската армия е силно подценена от страна на сърбите. Във Видин отбраната ръководи капитан Атанас Узунов. На призива на сръбския командир да се предаде той отвърнал: „ Аз съм се учил да защитавам, а не да предавам крепости.“
В боевете при Сливница (5-7 ноември) само за 3 дни българската армия сътворява чудеса от храброст и на 7 ноември сърбите вече отстъпват по всички фронтове. „Положението става все по-лошо…Смазан съм“ – пише сръбския крал Милан. Българите навлизат на сръбска територия. На 14 ноември българските войски превземат Пирот. Решителното настъпление към Ниш е спряно от Австро-Унгария, чийто планове за изхода от тази война са били съвсем различни.
Победата ни в сръбско-българската война има историческо значение не само за Съединението. Тя недвусмислено показва, че движението за национално обединение доминира над всички вътрешни различия и конфликти в следосвобожденска България, защото в името на националните интереси българите са били единни.
Днес, 135 години по-късно, за нас, като граждани на тази страна, остават голямата равносметката и няколко нищожни въпроса: Щеше ли да е възможно Съединението, ако хората, от които е извършено, бяха различни? Щеше ли да има Съединение ако тези хора бяхме ние днес?
*АВТОР: Горица Маджарска, учител по история и цивилизации в СУ "Козма Тричков“ - Враца.
