Младежкият дом във Враца организира и проведе конкурс за кратък разказ, посветен на рестарта след края на пандемиятая от коронавирус. Във втора възрастова група – без ограничения във възрастта първа награда беше присъдена на Весела Халтъкова, на 40 години от Варна.
Публикуваме текста, който грабна вниманието на журито.
Да започнеш отначало
Вече направо забравих откога седя затворена вътре. Но пък си спомнямдруги неща — например как в началото ми беше страшно уютно. Да, наистина ми беше удобно, топло и комфортно, имах достатъчно за ядене и пиене, никой не ме закачаше и ако исках, можех по цял ден да лежа и да спя. То и в началото нямаше много друго какво да се прави, де…
После започнах все по-често да слушам музика, е, предимно класическа, но не мога да се оплача — разнообразие на стилове имаше. Отразяваше ми се наистина положително. Добри хора, макар и толкова далеч от мен, се грижеха за моето забавление, стараеха се да не ми доскучее, за да не реша да тръгна да излизам. Пък и за окултуряване някакво ставаше дума — като не мога да отида още на опера и концерт, хубавата музика да дойдела при мен. Да свиквам един вид за момента, в който ще изляза.
Чух как някой спомена̀, че в такава ситуация най-добре се учели и езици, та скоро след това бях буквално бомбардирана от английски и немски думи. Беше малко прекалено като за начало и не бих казала, че съм запомнила наистина нещо. Но то все някога ще си проличи. Може да се пробвам да поздравя някой с „Хелоу“ като изляза, да видим дали ще ме разбере. Или пък да питам „колко е часът“ на немски…
Все по-трудно ми става обаче да седя на едно място. Усещам как ми липсва движение. Трябва да си намеря някакви физически занимания, че с това ядене и лежане доникъде няма да я докарам. И без това съм качила двойно… Ужас!
Лягам по гръб и се опитвам да „карам колело“. Ритам с всичка сила около себе си, а във втората фаза на упражнението включвам и ръцете. За баланс. Не знам дали ми се получава, но засега си заслужих хапването.
И още едно упражнение ми хрумна. Малко така, йога си пада — заставане на челна стойка. Не ми се получи от първия път, сигурно правя нещо погрешно. Утре ще опитам пак, а ако не стане — и вдругиден е ден… И така докато го усвоя. То се е видяло, че скоро мърдане оттук няма.
Опааа, музиката днес е много динамична и свежа, класиката отстъпи на… чакай, рокендрол ли чувам?! Ами какво пък, страхотно е, едно такова жизнено и весело. Внезапно усещам как всичко започва да се клати и люлее: олелелее, земетресение! Ами сега какво ще правим като не може още да се излиза! За щастие приключва бързо, финалните трусове по случайност съвпадат с последните акорди на песента. Каква хармония между изкуство и природа!
Все по-често чувам, че веднъж да излезеш и… направо ще се родиш — вярвам им и още как. В момента и без това нямам собствено мнение, доверявам се сляпо на експертите „отвън“.
Апропо, експерти — имам чувството, че сякаш съм под постоянно наблюдение. Редовно един лекар на екран ме гледа и ми приказва да не излизам, да си седя тук, рано било още… А аз вече нямам търпение, но какво да му говоря, като знам, че няма да ме чуе.
Тук обаче ми става все по-тясно, имам чувството, че стените се приближават и направо ще ме задушат. Не знам какво се промени за последните два-три месеца, но в мен определено се надига желанието да започна, да подхвана, да стартирам… Какво точно ли? И аз не знам, но най-общо казано — да живея… Обещавам си, че веднъж да изляза и повече няма да се излежавам така — ще се движа, ще го усвоя това пусто каране на колело, всеки ден ще уча нови неща, че и езиците ще ги овладея даже, всич-ко! И няма да се оплаквам, че тази или онази музика не ми харесвала, обещавам! Само да изляза!
Новините напоследък все повече ме обнадеждават. Чувам думи като „скоро“, „подгответе се“, „навреме“, „да излезе“… Дааа, най-накрая, откога го чакам този момент! Търпението ми се изчерпа от лежане и нищоправене!
Гласовете, съобщаващи тези новини, обикновено са успокоителни и усмихнати, на моменти стават сериозни, а понякога даже угрижени. Трудно щяло да бъде това излизане, казват, болезнено дори… Хваща ме страх — дали съм готова вече за това? Или пък е твърде рано — дали да не изчакам още известно време, преди да се правя на смела? Но пък всичко вън ме блазни и привлича, толкова време чакам вече… Не, ще рискувам, какво пък, нали казват, че вече било безопасно!
Да излезеш след толкова месеци в изолация наистина се оказва голямо приключение! Уж вече нищо не ме задържа вътре, но трябва да проявя геройски усилия, за да напусна убежището си от последните седмици. Подавам глава и — ооооо, колко е светло, и шумно, и да! — невероятно свежо! Вдишвам дълбоко — как беше това на английски, fresh? После две ръце ме поемат, издърпват и вдигат високо, за да огледам света наоколо! Прекрасен е! Чувам как гласът от новините казва:
— Честито, момиче е!
