Младежкият дом във Враца организира и проведе конкурс за кратък разказ, посветен на рестарта след края на пандемиятая от коронавирус. В първа възрастова група - от 14 до 19 г., победата грабна 15-годишната Мирела Иванова Кенова от Сунгурларе.
Повече виж тук:
Публикуваме творбата, оценена от журито:
С.П.С.
/разказ/
Когато стана тая разсипия с Коронавируса и затвориха училището, месеци наред учих много повече часове на ден, отколкото когато и да било преди. Сутрин онлайн уроците, следобед и по нощите – домашните. Най-вече по нощите, защото тогава малката ми сестра спи и не ми бърка в тетрадките. Уча аз колкото мога самостоятелно и си давам сметка в каква огромна степен ми липсва учителката, която веднага и очи в очи може да ми каже греша ли в някое упражнение/разсъждение/ и как да си поправя грешката. Но аз за себе си няма да говоря, защото искам да разкажа за Костадин от нашия клас.
Една нощ малко преди дванайсет звъни ми телефонът и виждам, че ме търси Радостин. Пак от нашия клас. „Не може да бъде!“ удивлявам се, защото Радостин и Димитър от класа са единствените хора, за които съм сигурна, че никога няма да ми се обадят по телефон. Ако имаше световно състезание по мълчане, те двамата щяха да са безспорните лауреати. В час и извън час те само кротко си мълчат и светло се усмихват, с което хвърлят в загадки учителите. Например в края на първия срок госпожата по БЕЛ казва: „На Димитър и Радостин ще им пиша по една тройка за срока, понеже ние не знаем дали както си мълчат и дишат, те не са научили всички уроци……може пък да са научили….“ Тогава ние вкупом решихме да използваме момента и викаме: „Госпожо, пишете им четворки, те може наистина да знаят всичко от материала!“. Госпожата отговаря:“ Ами не мога, понеже пък нямаме доказателства, че знаят дори един урок…..“ Ние потънахме в размисъл, а госпожата им остави предполагаеми тройки за срока. Понеже са кротки и никога не правят проблем. Само мълчат, дишат и се усмихват.
Та когато телефонът малко преди полунощ ми изписа, че се обажда Радостин, въобще не повярвах.
Ало, Мира, здравей, аз съм Костадин, но ти се обаждам от телефона на Радо, защото сигурно моя го подслушват. Радо и Димитър нали са ми съседи, прескочих и взех чужд телефон, за по сигурно – Костадин шепне тайнствено и напрегнато в ухото ми.
Кажи, Костадине! И защо да те подслушват?
Да знаеш, Мира, цялата тая конспирация и особено затварянето на даскалото е заради мене и само заради мене. Защото ходих на училище през седмица, защото въртях мозъка на учителите, защото не си писах домашните и никаква дисциплина нямах. От началото на учебната година до март съм изпушил три цигари зад оградата! Сега индиректно ми показват, че съм виновен за всичко и децата и учителите ще ме линчуват може би. Казвам ти, всичко е нарочно и е заради мене! Ще ме изключат от училище със сигурност! – задъхано шепне Костадин.
„Бре!“ викам си на ума.
Аммм, хмм, не бе, Костадине, няма такова нещо. Тате казва, че просто са искали да разрушат икономиката на Китай, ама са изтървали контрола тотално и сега целият свят страда. Няма да е заради тебе, успокой се.
Тъй ли?! – вика Костадин. – Добре, лека нощ!
На другата нощ, пак малко преди дванайсет, звъни ми Димитър. „Не може да бъде!“ минава ми през ума.
Здрасти, Мира, аз съм Костадин, звъня ти от телефона на Димитър, че моя сигурно го подслушват. Да знаеш, и за Китай пак от мене е тръгнало всичко. Гледам днеска всичкото ми вкъщи китайско – маратонките , телефона, телевизора, тениската, раницата, чак гащите ми китайски. Да бях си купил нещо българско, европейско, нямаше така да стане. Причината е у мене, може да ме съдят в европейския съд, ще ми станеш ли свидетел пред съда, че се разкайвам и вече ще внимавам да купувам български стоки! Моля ти се бе, Мира, на тебе ще ти повярват, понеже си отличничка!
Нямай грижи, Костадине, ще ти стана свидетел, айде сега да се вземеш в ръце и лягай да спиш – казвам аз и му пращам снимка на Димитър и Радостин как мълчат и се усмихват. Всички в класа имаме такива снимки.
Благодаря ти, Мира, малко се успокоих!
„Малей, викам си на ума, всички сме изпердашили нанякъде, ама тоя Костадин заби байряка на върха чак!“
Трета поредна нощ. Тайнственият шепот на Костадин!
Мира, обаждам се от моя си телефон. Няма смисъл да се крия, така или иначе ще ме намерят. В шок съм! Ти знаеш ли, че може да съм преносител, ама аз никога досега не съм ходил на лекар. Кат ми има нещо, нашите ги лъжа, че ще отида сам на преглед, ама не отивам, постоявам в парка и се връщам, лекувам се с подръчни материали. Дори зъбите си вадя сам, щото ме е страх да ида на лекар. Е, сега Световната здравна организация ще ми разкаже играта!
Костадине бе, споко, някой знае ли, че зъбите си ги вадиш сам?
Не, само аз и ти, само на тебе имам доверие, понеже си отличничка. Никой не знае.
Ето, виждаш ли? Аз няма да те издам. Няма страшно. Хайде да изпиеш един чай от маточина и да си лягаш.
Имам маточина в пакетчета. Ще си направя. Пази ми гърба, Мира, благодаря!
Пращам му друга снимка на Димитър и Радостин как мълчат и се усмихват. Заспивам.
Четвърта поредна нощ, малко преди дванайсет.
Мира, всичко това са глупости……
А – викам – най-сетне……
Никой няма да ми види сметката, освен самата природа. Отхвърлила ме е и ме е затворила вкъщи, защото аз съм напаст и вредител безроден. На пикник като ходим, оставям всичкия боклук на полянката, някой път и огъня не загасям, мачкам и мърся наоколо като прасе. Ма не съм само аз, заводите и тез дето секат горите…..да не говорим за пластмасата. Природата иска да се отърве от нас, Мира, затуй ни кара да си седим затворени, да се съвземе. Осъдени сме в планетарен мащаб. Мира, ще свидетелстваш ли, че съм обещал да се поправя, само на тебе имам доверие!
Ще свидетелствам – въздъхвам неспокойно аз – нямаш проблеми. И му пращам снимка на мълчащите Димитър и Радостин. – Лека нощ, Костадине!
Нещата вземат да ми идват в повече и тая нощ аз не заспивам, въртя се в завивките и разсъждавам върху всичките глупости на Костадин, хем знам, че са глупости и пак разсъждавам. Премислям си и си преподреждам. Чудя се как да помогна и на горкия образ безподобен – Костадин. На петата нощ ми се обажда бавен, тежък глас, сякаш от отвъдното.
Мира, свършено е с мене. Болен съм от Коронавирус.
Ама, как така! Температура имаш ли?
Имам. Трийсет и шест и пет.
Кашляш ли?
Вчера кашлях, докато пуших тайно зад бараката на двора.
Главата боли ли те?
Не ме боли, ама чувам гласове!
Ти да видиш! И какво ти казват гласовете?
Ами викат ми „Костадинее, загубенякоо, кога ще стане от тебе човеек?“ Такива неща и от сорта ми викат…..
Амм, Костадине, това не е Коронавирус, обаче си болен от друго, със сигурност!
От какво?
Викат и на тая болест С.П.С.
Да не е някакъв СПИН нещо………?
Не е. Това е Синдром на Пробудената Съвест!
Квойтуй??
Синдром на Пробудената Съвест. Гледай сега, Костадине, наблюдавай се сам, води си бележки да изследваш болестта, знаеш ли защо? Защото срещу нея още не е измислено лекарство и……..следиш ли ми мисълта? Ти можеш да измислиш лекарство, защото нали си добър по химия. По всичко двойки имаш, само по химия четворка. Така че работи и измисли лекарство. Светът ще ти бъде благодарен! - тържествено завършвам.
Мира! Верно си голям мозък ти! Идеята е гениална! Искаш ли да ми станеш гадже?
„А, сега я наредихме, мисля си аз, къде го чукаш, къде се пука!“ Мълча.
Знам, че не искаш, ама рекох пак да попитам. Хващам се за работа аз. След ограниченията като се видим, ще те черпя една дъвка. Я пак кажи,ква беше тая мойта болест?
Пращам му снимка на Радостин и Димитър как мълчат.
А, разбрах, благодаря ти, Мира!
Повече не се обади. Имаше си важна работа за вършене.
