През тази година се навършват 170 години от въстанието на селяните от Северозападна България от 1850 г. То е една от най-крупните прояви на борбата на населението от Видинския район по време на османското иго. Въстанието избухнало в момент, когато в самата Османска империя съществували остри противоречия между привърженици и противници на реформите.
Както е добре известно, Видинското българско царство просъществувало до към 20-те години на ХV век като васално на османците, без в него да били въведени османската администрация и организация на икономическия живот. Земите на бившето Видинско царство изцяло били подчинени на мирийския режим. Той бил основан върху феодално-съсловната концепция за разделяне на собствеността върху земята. На практика с тях и с доходите им се разпореждал султанът, който ги разпределял между завоевателите. Запазвайки в свои ръце върховната собственост върху земята, султанът предоставял на различни представители на феодалната класа правата да се ползуват от доходите й. Някои земи в околностите на важни крепости, каквато била Видинската, били придадени към управителите им и техните доходи отивали за издръжка на гарнизоните им, за поправяне на стените, поддържане на рововете и пр.
В края на ХVIII в. водачът на видинските еничери Осман Пазвантоглу завзел властта във Видинско и станал фактически независим от Портата управител на вилаета.
Политиката на Пазвантоглу да заграбва и раздава на свои приближени земите на редица села му осигурила подкрепата на местната феодална върхушка в борбата срещу султанската власт.
Сръбското въстание и разгърналите се военни действия в началото на ХIХ в. увеличили военностратегическото значение на Видин за османската държава. Поради това примиряването на видинските феодали с Портата се извършило за сметка на селяните. Портата признала новия чифлигарски режим на земевладение в този край. Онези села, които по един или друг начин се оказвали в нейно владение, се продавали или отстъпвали на нови господари, без на селяните да се признават владелчески права върху земите. Покупките и продажбите на цели села станали съвсем обикновено явление през 20-30-те години на ХIХ в.
През 1832 -1834 г. Османската държава поставила леновете на запазилите се все още спахии под пряка държавна експлоатация, което отбелязало началото на една важна поземлена реформа – ликвидацията на спахийската система. През 1839 г. бил прокламиран Гюлханският хатишериф, който обещавал да се проведат редица реформи. Една от тях трябвало да засегне разпределението и събирането на данъците.
Съгласно решенията на Съвета по реформите от 1840 г. нататък никое частно лице не можело да събира данъци от селяните. Обаче видинският меджлис, в който доминирали агите, застанал на становището, че не селяните, а агите са владелци на земите, че техните тапии са законни, следователно имат право да изискват наем от селяните. За да подведат някаква законна основа под своето желание, те се позовали на някогашната практика, според която земите около граничните крепости следвало да се дават на мюсюлманите, защитаващи крепостта. Те представяли себе си като пазители на гранична крепост и оттук извеждали заключението, че селските землища следва да бъдат продавани на тях.
Естествено, селяните се стремели да отхвърлят наложените им тегоби спрямо господарите на селата, които се добавяли към държавните данъци. Все по-често те отправяли оплаквания и жалби до централната власт, в които изтъквали непоносимото си положение.
Портата била заставена да вземе отношение към наболелите аграрни въпроси и произволите на агите в този край. Върховния съвет по преобразованията издал едно султанско ираде от 1845 г., според което тегобите на селяните дори се утежнили. Господарското земевладение получило в края на краищата официалната санкция и подкрепа на Високата порта.То се превърнало в неотделима съставка на нейната аграрна политика в Северозападна България. Необходима била упорита борба от страна на селяните, за да накара Портата да ревизира политиката си. При това положение за раята не оставал друг път, по който може да постигне подобряване на положението си, освен да се хване за оръжието.
Годините, които предшествували въоръженото надигане на селяните от Северозападна България, били изпълнени с остри конфликти и сътресения в Европа и в съседните на България страни. Бунтовните движения в Сърбия, вестите за разгърналите се революционни битки за земя във Влахия намерили отклик в България, особено в граничните със Сърбия и Влахия области. Под влияние на спомените за предишните въстанически схватки в България още през пролетта на 1848 г. из Европа тръгнали вести, че и в България е започнало въстание. През 1848 г. не се стигнало до въстание, което не означава, че не се водела пропаганда за такова. Главна роля в нея играели оцелелите водачи на селските въстания във Видинско и Нишко от 30-те и 40-те години. От запазените сведения, ръководно място в нея заели дейците от въстанието от 1841 г. – СтанкоАтанасов Бояджията, Никола Сръндак, Коста Чавка, Пуйо войвода и др. Най-активна фигура във Видинския санджак се оказал Пуйо войвода от с. Бойница, Кулско.
Освободителното движение получило нови стимули с пристигането на унгарските и полски революционери, които емигрирали в Турция след разгрома на революцията в Унгария от 1848-1849 г. През август 1849 г. във Видин се прехвърлили Лайош Кошут и неговите генерали, които били разположени на квартири в града. Заедно с тях във Видин дошли и около 4500 офицери и войници, жени и деца, за които били устроени лагери в околностите на града. Тези хора прекарали около два и половина месеца във Видин и Видинско. Тяхната участ, както и идеалите, в името на които те се борили и били прокудени от родните им места, не са останали тайна за българското население.
Всичко това подхранвало настроенията за борба, които се излели във въстанието от следващата година.
Подготовката за въстанието започнала в края на 1849 г. Важно звено в нея били съвещанията в Раковишкия манастир. Ръководна роля в този етап на борбата играели селските чорбаджии и кнезове. На съвещанията в Раковишкия манастир най-напред бил избран един комитет, който да организира и ръководи въстанието. За членове на този комитет били избрани: баш-кнезът Петко Маринов от село Грамада, баш-кнезът Цоло Тодоров от Толовица, който живеел вече във Вароша в Белоградчик, баш-кнезът Иван Кулин от село Медковец, Вълчо Бочов коюмджията, Лило Панов, Първан Стамболлията от село Раковица, Стоян Николов от село Горни Турчин, дядо Йончо от с. Грамада и други селски първенци. Този комитет трябвало да разгърне широка пропаганда за въстание и да търси оръжие.
През пролетта на 1850 г. агитацията за въстание придобила особено широк размах. Според Д. Маринов някой си дядо Стефчо от Кула, сърбин по рождение, бил определен да доставя барут и пушки. Той купувал тайно барут от някой си капитан Трифон, „сръбски чиновник“. Барутът се приемал и предавал в Стара планина, недалеч от Раковишкия манастир. По същия начин трябвало да се набавят и пушки. Обаче поради забраната на сръбското правителство били набавени съвсем малко пушки и селяните започнали борбата почти без огнестрелно оръжие.
За да компенсират недостига на пушки, селяните приспособявали за бой различни селскостопански сечива. От косите се правели пики, като завързвали лезвиетата на дълги пръти, подготвяли се обикновени вили, точели се брадви и топори, ковели се ножове. Много селяни просто си издялали тежки дрянови тояги. С такова оръжие обаче мъчно можело да се разчита на победа при стълкновенията с добре въоръжен и опитен неприятел.
Най-слабо място в подготовката на въстанието си останали липсата на достатъчно оръжие и на военно обучени хора. Въстанието започнало, без да бъдат преодолени тези слабости, което се отразило и на неговото развитие.
Първите сражения станали на 27 май, но масово въстанието избухнало, както било определено, на 1 юни. Плановете за началните дни били реализирани – въстаналите прерязали пътищата към Видин и събирали сили за атакуване на Белоградчик. За развитието на военните действия по време на въстанието има твърде малко автентични документи и поради това няма да се спираме подробно на тях. Ще отбележим само, че на борба се вдигнали около 15-16 хиляди селяни, които в течение на десетина дни държали под напрежение турските власти. Слабата военна организация, липсата на боеви опит и огнестрелно оръжие довели до поражение на селяните в станалите сражения. Много селяни били избити в боевете или пък от терористичните башибозушки банди. Голяма част от селяните се оттеглили в планините и отказали да се покорят. В крайграничните със Сърбия гористи райони били образувани „лагери“, в които не били допускани турските насилници. В същото време много селяни се опитали да минат Дунава и да потърсят убежище във Влахия.
Въпреки надеждите на Портата и на видинските власти, че събитията във Видинско могат да се сведат до едно малко „произшествие“, въстанието все повече ставало международен въпрос. Сведенията за него се разпространили из чуждите дипломатически канцеларии. Чуждите консули в Белград, Букурещ, Галац и Видин побързали да осведомят своите правителства. Посланиците на Великите сили в Цариград се раздвижили при вестите за въстанието, започнали консултации с Портата и помежду си, оказали се по-бързо информирани за началото на въстанието, отколкото турското правителство.
Обстоятелството, че борбата на селяните станала вече международно известна, карало Портата и видинските власти да избягват нови кръвопролития и да търсят средства чрез уговаряния и отстъпки да накарат селяните да се завърнат към мирновременните си дела.
Високата порта решила да изпрати в разбунтуваните области един извънреден султански пратеник и за такъв бил определен бригадния генерал Али Риза паша, който пристигнал във Видин на 11 юли 1850 г. Още в деня на пристигането си, Али Риза паша наредил да се напише едно „приятелско известие“ до въстаналите селяни. След това било наредено „то да се преведе на български“ и била съставена делегация, която да го разпространи сред струпаните в лагерите селяни. Предложенията на делегацията, а и съветите от страна на Сърбия, която не била в състояние да им окаже открита подкрепа, накарали селяните да обмислят още веднъж своите искания и да преоценят по-нататъшната перспектива на борбата си, да изработят условия, при които биха се върнали към мирен живот.
На 16 юли 1850 г. било съставено едно общо изложение от страна на селяните, в което те описвали своето непоносимо състояние и обяснявали с оглед на възприетата тактическа линия причините, поради които са се вдигнали на борба. Те представяли своето движение като легално движение против насилията и злоупотребите на разни угнетители. Самото въстание се рисувало не като предварително подготвен бунт, а като окървавена от властите мирна демонстрация. Те се били събрали не с намерение да се бият, а да си търсят правдата, узаконена със султански ферман, но техните насилници не ги допуснали да изложат жалбите си, обърнали срещу тях пушки и ножове и ги подложили на огън и сеч. При такава постановка на нещата съвсем се заличават политическите цели на движението, предварителните съвещания можело да се представят като събиране на хора с цел да подготвят жалби до Портата, а цялото кръвопролитие да се очертае като непредизвикано нападение срещу невъоръжени хора.
Събраните от Али Риза паша материали потвърждавали версията, че тази „проста рая“ се е надигнала стихийно да протестира срещу насилията на агите и мюлтезимите, срещу извращенията на официалната политика на Портата, че се е вдигнала едва ли не само за да защити танзиматските реформи.Тази насока на издирванията при конкретната обстановка била удобна за селяните. Впрочем и Портата нямала интерес да се разтръбява, че има работа с политическо движение, с хора недоволни от османското господство въобще. Следователно оставало да се накажат няколко фанатици и хората щели да се върнат към спокойствие и благоденствие под „сянката на султана“ без никакви външни интервенции.
Така приключила борбата на селяните за удовлетворяване на някои от основните им искания. Въпреки това, въстанието било крачка към ликвидиране на господарското земевладение в този край. Селяните получили известни гаранции за общинското си самоуправление и сами да избират кнезовете си.
Даже и разгромени те не се отказали от политическите си искания за създаване на една автономна област. Самият факт, че били поставени такива искания, че те станали достояние на чуждите дипломатически канцеларии, че се обсъждали в турските правителствени кръгове и от водачите на въстаническото движение във и извън областта, допринесъл твърде много за избистрянето на политическите идеи, свързани с борбата за освобождение на българския народ.
Можем да твърдим, че въстанието на селяните от Северозападна България не е предистория, а е част от историята на националноосвободителните борби на нашия народ, чиято главна цел била създаването на независима национална държава.
АВТОР: Маргарита Радулова - Регионален исторически музей – Видин
