Ярки следи в българското революционно движение и в културния живот на времето оставя врачанинът Никола Кръстев Върбанов /1842-1867 г./, приел по-късно фамилията Войводов.
Роден в семейството на врачанския джелатин и майстор-винар Кръстьо Върбанов, той получава първоначалното си образование в родния си град. Заможният му баща имал амбицията и възможността да даде по-високо образование на сина си, който продължил учението си в Цариград и Бебек, а след това и в Роберт колеж, където научава английски, френски, италиански, турски и гръцки език. Връщайки се във Враца Никола е поканен за учител, но изглежда тази длъжност не му е допадзнала и той се насочва към стопанската дейност.
Решава да влезе в съдружие с един италианец, който се занимавал с бубарство в града. Никола Върбанов проявил интерес към копринарската промишленост. За да научи повече в тази област, през 1865 г. заминал за Милано, Италия.
Той се увлича от италианската литература – затова е един от първите българи, възпитен от допира с литературното богатство. Освободителното движение на Джузепе Гарибалди да отражение върху светогледа на младия врачанин. Още повече, че и за Италия, и за България Освобождението на Отечеството се превръща в мисия на живота му..
Заминава за Румъния, където е част от революционната българска емиграция. Неговият идеен другар по това време Михаил Греков го описва като добър оратор с приятни обноски и човек, който кара другите да го уважават, но и да му се подчиняват заради лидерските му качества.
През 1867 г. формира въстаническа чета. Повежда я като вече е приел името Никола Войводов. На път за Сърбия загива трагично в схватка с турските заптието край Русе, които нахлули на австрийския парапод „Германия“. Заедно със своя другар Цвятко Павлович научават, че са предадени. Трагичната случка се разиграва на 8 август 1867 г. Павлович е пронизан, а Войводов – ранен при неравната схватка. До сетния си миг не казва на заптиетата кои са, накъде отиват, въпреки че Митхад Паша опитва да изкопчи от него информация.
Пребит и окървавен издъхва младият Никола Войводов, а последните му думи са: „Свобода или смърт!“ Няколко години по-късно саможертвата му ще вдъхнови Христо Ботев и неговата чета да щурмуват парахода „Радецки“...
Трябва да се отбележи, че любознателният и високообразован млад врачанин не е чужд на културния живот в България, в която се е завърнал през 1866 г. Следял е периодичния печат, както и актуалните въпроси на тогавашното образование, занимавал се е с книжовна дейност. От намерена негова статия „Нещо за театрото“, личи, че той е можел да бъде един от видните книжовници на Враца. Статията е отпечатана във в. „Турция“. В нея авторът се изявява като защитник на новосъздадения български театър, когото брани от нападките на консервативно настроените българи. Стилът на Войводов показва ерудираност, той се докосва до вярната ориентация за състоянието на европейската и българската култура по онова време. Врачанският революционер се е изявил като театрален критик, застанал на страната на ония обществени слоеве – оценявайки значението на театъра като изява за културата на българската нация.
Мястото на Никола Войводов е в пантеона на безсмъртните борци за освобождение. Родната му къща е встрани от пешеходния булевард, носещ името му. Макар че е със статут на къща-музей, тя не посреща туристи, граждани и ученици. Дори и по време на Ботевите тържества, което навява тъга...
Докога?
Автор: Евдокия Марангозова, журналист
