„Изпитвам респект пред величието на тези Божествени творения и осъзнавам колко сме малки, колко сме нищожни. Раздирани от дребни страсти и амбиции на егото, ние всъщност сме подвластни на Вечното.“ Това са думите, извиращи от душата на Яблена Будуланова – една от личностите, които познават всеки сантиметър от Белоградчишките скали и могат с часове да разказват за историята на Белоградчишката крепост. Въпреки че, работи като екскурзовод към крепостта, Яблена е нещо много по-различно от традиционния гид, който обикновено ни посреща с любезна усмивка на входа на туристическия обект, изнася ни беседа и ни изпраща равнодушно. Тя е човек, който умее да пренася посетителите в един друг свят – мистичен, интересен, изпъстрен с цялата гама от усещания, замисляйки се над всяка една от думите й. А те са като бисери. Артистичността, с която разказва за причудливите скални форми, наистина запалват въображението на туристите и сякаш чрез познанието, което им поднася, те „проглеждат“ и отварят сетивата си за скритите послания и енергията на Белоградчишките скали. Това разбира се, не означава, че ставате свидетел на фантасмагорични легенди, сюрреализъм и разкази за мистични светове, с маркетингова цел. Напротив, насочвайки вниманието ви към важните детайли от природната картина наоколо, тази екскурзоводка-чудо ще ви остави сами да усетите магията на мястото и ще ви порази с точността на историческите факти, които ще ви поднесе в детайли, подкрепени с любопитна информация от разкази на местни свидетели за промените на функциите на крепостта през вековете.
„Белоградчишката крепост… една симбиоза на история, на архитектура и на магичното въздействие на тази божествена живопис. Най-романтичната крепост!“, Яблена ще ви цитира майсторски и на място тези думи на Жером Бланки, и ще допълни: „И тази романтика ѝ придават скалните образования, чиято величественост, сила и въздействие приковават и вие се озовавате в един странен свят, в който образите от миналото се преплитат с тези от настоящето.“
Родена в Белоградчик, в семейството на видния музикант от духовия градски оркестър Цвета Василев, който всички наричат с почит Чичо Цветан – майсторът на кларинета и саксофона, Яблена израства сред скалите и се влюбва в тях за цял живот. След като завършва образованието си и живее известно време извън града, тя отново се връща един ден в магнетичния Белоградчик, за да му се посвети. Ежедневно обхожда крепостта с групи от любопитни туристи, а когато няма никой наоколо, тя не забравя за своя ритуал, сама да отиде сред тях и да се преклони пред величието им. Признава, че едно от най-любимите ѝ културни събития през последните години е летният фестивал „Опера на върховете“. С много поетизъм в душата не спира и да публикува красиви снимки на района, с който е свързана така силно и да споделя впечатленията си, като например: „Частица от Збеговете на Дъбравка, за мен лично най-красивият и мистичен дял от Белоградчишките скали! Всички те получиха своите имена – Жабката, Делфинчето, Сърдитко, Скулестият, Умисленият, Плезльото, Чуздоземецът инопланетянин и Камилата великан… подобни фигури – играейки си с въображението в тоз район и дял са една мъничка част от цялата неразгадаема загадка, а те безкрайно много са навсякъде“. Под друга снимка пише: МОМИНА СКАЛА – Фалковец, Белоградчик …ЩО ПЪТЕКА ЗА НИЙДЕ НЕ СОЧИ. АЛА РАДВА СТРАННИКА В ПЪТЯ САМОТЕН…“
А ето какво пише и под една снимка с учениците, които се включват в историческите въстановки, които се правят в Белоградчишката крепост: „Докато има такива млади българи, които са се заели с благородната кауза и мисия да възродят историята, България ще я има!“
–
Ето и какво споделя актьорът Николай Вълканов от срещата си с Яблена Будуланова:
Облегнал гръб в 1900 годишна основа на крепостната стена останала още от римско време, намерил прохлада в сянката на калето аз гледах стъписан ширналата се пред очите ми панорама. Долу в ниското се простираше целия Белоградчик. Сякаш виждах застлан пред очите си изкусно извезан гоблен, обрамчен с тъмно зеленото на горите от околните предпланиния на Балкана и завършващо със сивото на отвесните скали в безкрая. Додето поглед стига горите зеленеят, каменните върхове сивеят и в далекото се сливат с безоблачното синьо небе. Омайна картина, повярвайте ми! Идва ми да изпълня гърди и от възторг да извикам с всичка сила, но гледката е толкова красива със своята внушителност, че веднага се стреснах от дързостта си, че мога да разваля вълшебството.
Тази мисъл ме извади от моя унес и полека-лека се върнах в сегашното, като започнах да разбирам думите, която тази жена редеше.
За мен тя все още беше като глас от миналото.
Заслушах се!
„Глави на вкаменени великани,
безмълвни сфинксове, титани прави,
загледани в небето замечтани –
о карпи, чуда редки, величави
на мирозданьето, мечти гранитни
гигантски вцвръстени и вековечни,
аз взирам се в захлас, мечтател скитни,
във ваший тайнствен рой, покой безпечни.
И чини ми се, че чета във вази
на вековете тайните загадки,
на времето летежа, във талази
безследно минал над чела ви гладки.
Това е част от стихотворението „Белоградчишките скали“ написано през 1910 година от Патриархът на българската литература Иван Вазов“, продължава да ми говори приятният глас и допълва: „В брой на „Литературен глас“ от 1931 г. и в памет на 10-годишнината от смъртта на Иван Вазов, Евгения Марс, много популярна в миналото българска писателка и близка приятелка на Иван Вазов разказва, че Иван Вазов, придружен от нея и сина ѝ Павел Елмазов, посещават Белоградчик през м. май 1910 г. Те са пътували с влак до Сомовит, после с параход до Видин и накрая с файтон до Белоградчик. Тук вдъхновен от видяното народният поет пише въпросното стихотворение.“
Чак сега се обръщам и виждам своята събеседница. И тя като мен гледа в далечината красивата панорама. Заприказвахме се за историята, легендите. Аз питам – тя ми отговаря компетентно и изчерпателно. Научавам, че крепостта е надградена през 14 век и камъните, които сега са обрасли в мъх са полагани по време на един от последните български владетели на Втората Българска държава, владетелят на Видинското деспотство, а според други Видинско царство Иван Страцимир. Крепостната стена завършва с последния градеж от печени тухли останал от турско време. Мисля си, за кой ли път тази жена се качва при скалите макар, че знае толкова много за тях. И тъкмо да попитам не и ли е омръзнало това катадневно катерене, нещо ми проблясва в сгорещения от силното слънце мозък.
– Господи, та това е жената екскурзовод, която вежливо и с усмивка ни посрещна на входа при първата порта. Тя ни обясни накъде и как да вървим, какво къде можем да видим и ни пожела приятно прекарване в крепостта.
Сега се запознахме и разбъбрихме… Аз питам – тя отговаря, аз питам – тя пак отговаря и така минава близо час. Преди да продължим нагоре към по-високото, моята придружителка и събеседница неочаквано споделя:
– Знаете ли, г-н Вълканов, аз съм се родила в този град, растях и играех под и около скалите. Отидох да уча, върнах се в родния си град, тук живея аз, тук са ближните ми, започнах работа като екскурзовод и отново съм свързана с тези чудесни каменни великани. Сигурно един ден тук ще приключа и земните си дни. Повярвайте ми, но всяка сутрин щом идвам на работа аз се качвам тук, оглеждам като за първи път Белоградчишките скали и всеки ден им казвам: Обичам Ви, скъпи мои!
Замълчах дълго и неловко без да имам какво да кажа след такова признание изречено толкова непосредствено, искрено и от дън душа. И двамата ставаме, мълчешком започваме катеренето нагоре по стръмните стъпала към третата порта. Преминахме я и отново спряхме за глътки свеж въздух. Тук на високото в сянката на „Велковата глава“ е малко по хладно. И тогава видях, че тази жена, която е екскурзувод в едната си ръка носи черен полиетиленов чувал от тези с които изхвърляме сметта, а в другата най-обикновена метла с дървена дръжка с която от отдел „Чистота“ премитат градските улици и площади.
– Какво правите с тези неща? – питам я.
– Как какво? Обирам фасове, хартии, опаковки, бирени кенчета, пластмасови бутилки от напитки, оставени или захвърлени от посетителите в района. Елате да видете какво е тук.
Повежда ме към каменна нисша, пълна с цяла каруца отпадъци.
– Ето с това сама не мога да се справя. Трябва да искам помощ от общината.
– Винаги ли вие почиствате терена? По колко пъти дневно изкачвате тези стотици стъпала и като Шерлок Холмс, който търси следите на Баскервилското куче, се взирате в стотиците стъпала, в пътеката и в ширещата се десетки декари поляна за да откриете фасове, хартийки и всякакви дребни боклуци „посяти“ от нас, гостите на крепостта за да ги заметете и приберете в този чувал.
Тя се усмихна и отвърна някак си свенливо:
– Ние сме трима екскурзоводи, но сме и контрольори. Проверяваме входните билети, а също в задълженията ни влиза и поддържане на чистотата в района. Следим и за реда в крепостта. Сега почиствам аз, после ще ме смени колежката, която ще повтори моя маршрут и така се изреждаме тримата. Г-н Вълканов, нали знаете, че срамна работа няма.
Знам, разбира се! Въпреки това ми става тъпо и чоглаво. Всичката ми еуфория от борбата със себе си и красотата около мен изчезна. Въодушевлението ми се спихна като изпуснал въздуха си балон. Заслизахме заедно с нея надолу към ниското и мълчахме. Всяко следващо стъпало ме водеше надолу, там където е обитанието ни на обикновени земни хора. Отдалечавах се от Белоградчишките скали и те все повече оставаха като мираж, а аз вече бях принизен в делничното си ежедневие. Пак ме налегнаха мрачните мисли за пустата ни орисия. Защо плюем върху мечтите си, братя българи. Защо не променим своето мислене? Защо не отдаваме нужното уважение на професията на този до нас? Защо не се вгледаме в себе си и не се опитаме да повишим собствената си култура, представата си за чистота и уют? Защо в чужбина го правим, работим и живеем по техните правила, а тук не можем? Докато не се научим, че ТУК е нашето ТАМ добро не ни чака.
Нещо повече – тук е нашият дом наречен Родина…
текст, снимки и видео: Мариана Гомилева, източник: страница на Яблена Будуланова във Фейсбук
