Данаил Маринов е поредният славен играч на врачанския Ботев, който ви представям в традиционната рубрика на в. „Конкурент“. Всяка история, свързана с играчи на почти вековния клуб си заслужава, но когато събеседник е вратарят, останал с малки прекъсвания 11 години в клуба и бил в ролята на дубльор на двама от най-големите вратари в клуба - Румен Йотов и Илия Вълов, си заслужава всяка написана буква. Според официалната статистика Данчо Маринов е изиграл 43 официални мача с екипа на врачани. Той е един от малкото, започнали с бронзовите медалисти, и приключили кариерата си с друга велика генерация на врачани – тази от средата на 80-те години на миналия век.
Рубрика на Георги Александров
Един от най-забавните бивши играчи на врачанския Ботев, с когото съм общувал в рамките на рубриката си, е Данаил Маринов. Той е чешит от световна класа. На шега потвърждава славата си, като майтапчийски добавя, че „е кротък човек, но често го ядосват. А кипне ли му... става лошо“.
Събеседникът ми е роден на 3 април 1957 г. и е един от малкото футболисти, наложили се при най-успешното поколение, донесло бронзовите медали от сезон 1970-1971 г., и останал до следващата велика генерация от средата на 80-те години на миналия век. Има 43 мача в елита за врачани, защото винаги е бил в сянката на големи конкуренти като Румен Йотов и Илия Вълов. За тях говори с уважение и респект, не каза нито една лоша дума, макар че те реално са му пречили да играе. От години завратарската школа на Ботев се носят легенди. И в повечето случаи те са заслужени.
„Първи треньор ми беше Илия Драгомиров. Един от ненадминатите голмайстори на Ботев, който заедно с Георги Каменов са двамата ни най-успешни реализатори. В VІІІ клас бях в математическата гимназия, когато започнах тази работа с футбола. Случайно един приятел ме заведе на стадиона на тренировка на Ботев при юношите младша възраст. Играх първото полувреме напред, ама второто реших да сменя нашето вратарче. Нещата бяха много добри и не можаха да ми вкарат гол. А Драгомиров ми вика: „Ти си идеален за вратар!“, връща се назад във времето събеседникът ми.
Маринов си спомня, че често е забягвал от тренировки, защото много пъти е мислел да се отказва от футбола. Така веднъж го открил Петър Каменов, друг от неговите треньори. „По онова време се бях хванал лятото на работа при баща ми. Полегнал съм на плавниците и съм заспал, а Каменов дойде и си ме прибра за тренировката“, казва не на шега събеседникът, който е като канара. Преди това той бил при майка му, която го предупредила, че Данаил не ставал за тази работа, „защото като малък си бил падал на главата“. А треньорът, който е сред легендите на клуба, казал, че на него му трябват точно такива момчета, дето са си падали на главата и са лудички и непокорни.
Идва в Ботев по времето, когато вратата се пази от Румен Йотов и Цветан Тасев. Последният напуснал и привикали Маринов. Събеседникът ми казва, че после Йотов си е счупил краката, а той се засекъл в битката за титулярната фланелка с Иван Томов. „Доста вратари се изредиха. Помня един разбор, в който старши-треньорът Илия Панев направи разбор преди мача, но от номер 2 до номер 11, т.е. без вратаря. За мача се очаква да пусне или Иван Симеонов от Варна, или Иван Томов. И накрая Старшията им вика: „Бройте се кого да пусна, защото който и да е, все ще сбъркам!“, разказва Маринов.
„Пането беше голям треньор. Той казваше, че софийските отбори не можем да ги бием с техника, а само с физика – и като се почнеше едно бягане, бягане, бягане... Навремето ние покривахме теста на „Купър“ и мен ме пускаха вместо полеви играч да бягам над 3.2 км, а не колкото е норматива за вратарите – 2 000 метра. Илия Панев е бил вратар, затова знаеше какво се иска за този пост. Но ни убиваше от тичане. Аз го разбрах, когато ми забраниха като войник да играя футбол. Отидох в Ботевград, където тренирах, благодарение на роднина на Тодор Живков, който беше началник на поделението. Та там установих, че хората в Южна България не наблягат на толкова бягане като при нас, на север от Балкана. Даже се уплаших, когато в Ботевград водехме подготовка. Бях свикнал в Ботев да ни качат на Балкана и като почнат... няма спиране. А на новото място имахме някакви други неща – тенис, табла или карти, когато валеше дъжд, леки физически натоварвания и акцент върху техниката“, казва още Данаил Маринов, който бил навикнал да пори снега. Винаги му е правило впечатление за какво е нужно в края на сезона да се помпат мускули в тичане.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ
