Има едно име, което споменаваме с трепет и гордост. Има един велик син на изстрадала майчица България, споменът за чийто подвиг се носи от поколение на поколение и от век на век – не като ехо, а като грохот отекнал през вековете. Проницателно ни гледа с красивите си пъстри очи от хилядите поротрети по училища, учреждения и довоме и сякаш пита: „Ти какво направи за България?“, а ние мълчим, не можем да отговорим.
Какво правим ние за този народ? На кого подадохме ръка за се изправи? Само говорим: „Държавата…, държавата…“, а ние какво правим?! Който и да застане начело на тази държаава не може да се справи, защото ние не правим нищо. Видяла съм как се подиграват на изпаднали хора в беда., как на работното място просто гледат да мине смяната и да си отидат, без да са постигнали нещо…
За мен Левски е българсдкият Христо. Като месия е ходил да проповядва правда в името на хората, но не да се упававаме на Бог и сляпо да вярваме в чудо, а сами да се борим и извоюваме тази правда. Денем и нощем вървял по каменисти пътеки. Остри камъни изранявали краката му, тръни разкъсвали дрехите му. Снежни виелици затрупвали следите му, затъвал в студените прееспи, вятърът блъскал сняг в лицето му, но пламъкът, който горял в очите и сърцето му не угаснал. Събирал хората около себе си и говорел за бунт, за свобода, за свята република. Не се страхувал за своя живот, а за живота на тези, които увличал след себе си. Но ето, дошйъл черният ден, майко Българио, така както Христос увисна на кръста на същата възраст.
Къде гробът на Левски и до днес не се знае. Но защо е гроб, на който да се прекланяме, та той е бил и винаги ще бъде наше знаме за всички поколения. Прекланяме се пред неговия подвиг, пред неговия ум и себеотрицание, пред неговата горляма бюбов към майка България.
Докато гордо носим в сърцата и умовете си подвига на Левски и Ботев – България ще бъде!
* АВТОР: Руска Йончева, Враца
