д-р Георги Гуторанов
По ирония на съдбата, нерядко човечеството е водено от ненормални шизофренични или сифилистични мозъци, довеждащи го до жестоки братоубийствени войни със загуба на десетки милиони невинни жертви... Времето отминава, пелена на амнезия повелява, и незнайно защо историята в последствие ги нарича „Личности"?! И днес, зад сияйното януарско слънце, се подават тъмни облаци, не много далеч от нас. Отново екзалтирани лидери, вместо да търсят мирен диалог, си разменят не само бомби, а и ракети „с голям обсег на действие". 3атова прибавям и думите на мъченика от 1943 година - БДЕТЕ!
На 24 януари се навършват 76 години от жестоката бомбардировка на родния ми град Враца, оставила незаличим спомен от моето детство...
Едва 5-годишен бях осъден да изживявам ужасите на Втората световна война. Всяка нощ, цели 3 месеца, кръжаха над нас вражеските самолети, които се опитваха да унищожат погребите с боеприпаси, намиращи се в центъра на града. Всяка нощ, към 11-12 часа, завиваха сирените на гражданска защита. Майка ме събуждаше и помъкваше на рамо към прохода в планината "Вратцата", отстоящ на 3 километра от дома ни. От уплаха веднага повръщах каквото бях вечерял... Криехме се все в една и съща дупка. Свирят „отбой", и ме помъкват обратно, вече теглейки ме за ръка, а аз по целия път хленча... Докато на 24 януари 1944 г. на обяд, градът бе бомбардиран! Видяхме как бомбардировачите минаха първо на юг и се върнаха... 3арязахме масата с о6яд... Не можахме да стигнем до нашата дупка. Скрихме се в една двустайна къщичка на скалистия склон, над река Лева, по 50 души в стая, колкото побраха от потока хора от целия град, а другите потърсиха подслон в съседни къщи…
Наблъскахме се вътре като в „дядовата ръкавичка"... Небето над нас вреше, свиреше, гърмеше...Изведнъж, джаан! Като че земята се продъни...Покривът на стаичката падна върху нас...Дори ние, децата, не изплакахме...Бяхме занемели...Нямаше мъже измежду нас...Всички бяха мобилизирани от Гражданска защита, долу в града. Една жена се престраши и надникна през вратата...3алепената за нашата стаичка я нямаше...и хората, дето бяха в нея ги нямаше...издънена земята...Майките и братовчедите, прегърнати накуп, вторачихме поглед към града...Над него се стелеше тъмно сиво-кафяв-черен облак...След 15 минути се развиделиха върховете на големите къщи...И нашата...познахме я...Не беше срутена! Втурнахме се надолу, „през глава", майка ми ту ме носеше, ту ме дърпаше напред...Аз хленчех, а тя скимтеше...бързахме да стигнем у дома...Татко остана вкъщи, с леля, сестра му...Нея заварихме скрита под една маса, а татко...като ни видя, се разплака от радост...Черпеше всеки познат и непознат, ту се смееше, ту плачеше...Не, не беше пил, изкрейзил от ужас и радост! Да не дава Господ, никое дете по света да изживява такъв ужас! Такова закодиране в мозъчната кора не е полезно!
На другия ден баща ми ни натовари на една каруца - децата и майките на двете семейства, и право в една къща на 12 км извън града, в местността Сливова дръмка - евакуирани за цяла година, и зиме и лете…
Не само Враца пострада от бомбардировките! От 13 декември 1941 г. България е в положение на война...Целта на противниковите бомбардировки била да се постигне капитулация на държавата / в това число и на много градове от Македония, влизащи в пределите на Ц.България/. Жертвите са 4 208 убити и безследно изчезнали, и 4 744 тежко ранени. Само в София са разрушени 12 657 сгради, увредените - в пъти повече.
На 6 април 1941 г. са бомбардирани София, Кюстендил, Гюешево, Сирищник, Върба, Петрич и Хотово, летище Божурище, селата Биримирци, Орландовци, Ораново, Джерман, гара Ихтиман, с. Златарица, летище Враждебна и Бусманци. През юни - Добрич, през август - Побит камък и Воден, през септември 1942 г. - Русе, Стара 3агора, Казанлък и Горна Оряховица. През 1943 година самолети изхвърляли кашони с детски играчки и писалки, експлоадиращи в ръцете и лицата на любопитни деца - от там излязла думата „играчка- плачка"...Бомбардирани са летищата в Солун, Плоещ, гара Бойчиновци, Бяла, Скопие, Велес, Ниш, Плоещ, Пловдив. На 10 декември 1943 г. -отново София, с.Поповяне, Реброво. На 20 декември 1943 г.,"Черният Никулден" - София, и на 30 - отново София. На 4 януари 1944 г.-Дупница, на 10.- Скопие, на 24.- Враца и Скопие, на 16 и 17 март – София. На 18 и 19 – Борисовград, Пловдив и Хисаря. На 24 март — София, на 30 -отново София /най-жестоката бомбардировка/. На 14 април - Ниш, на 17- София, Асеновград, Твърдица. От 4 януари до 1 септември 1944 година са бомбардирани още 131 населени места - Пловдив, Кюстендил, Ниш, Охрид, Чепеларе, Наречен, Русе, Карлово, отново Ниш, Скопие...
Концертната зала „България", филхармонията, с пищна сцена, скъп роял и две пиана, била издънена... Живота си дали самоотвержени български герои във въздушните битки, летци: Капитани Павел Павлов, Чудомир Топлодолски, поручици Цвятко 3агорски, Христо Арнаудов, Димитър Попов, Любен Кондаков, подпоручици М. Григоров, Георги Кюмюрджиев, Димитьр Списаревски /първата българска „жива торпила"/, Веселин Рачев, Иван Стефанов, Виктор Атанасов, Иван Бонев, летец Мито Досев, подофицери Симеон Михайлов, Йордан Кубадинов, Атанас Кръстев, кандидат подофицер Тодор Розев, фелдфебел Христо Цанков. Всички те смутиха врага и доказаха, че българският дух не угасва.
*д-р Г. Гуторанов е доктор на медицинските науки.
