АВТОР: Елица Маринова*
Калофер притихна и леденият вятър на зимата остави без избор малкото градче и то потъна в дълбок сън. Метна дебелия си кожух и сякаш в мека прегръдка обгърна жителите си, предпазвайки ги от ледените и синкави ръце на студа. Небето пръсна като прах хиляди звезди на небосвода си, меката светлина, на които грееше в душите и като че известяваше предстоящо чудо...
Народна песен се носи в града, гали всяко ухо в околията. Малкият Христо, по игра на съдбата с име на спасител, какъвто несъмнено и той ще се превърне, поглежда с топли очи към майка си и се заслушва в това, което винаги го успокояваше. Нежната мелодия се слива с движението на кръвта на малкото момче в един ритъм. Очите му с невероятно възхищение попиват образа на неговия роден дом. Природата, семейството и родината се обединяват и завинаги остават вкопчени във винаги буйното сърце на момчето от Калофер.
Листът е твоето поле за изява. Всички радости, несподелени мъки, тежки решения относно бъдещето, попиват в творенията ти. Перото се носи с лекота, както с финес би поздравил със сабя душманина. Любовта с мъка оставяш зад себе си, семейството със свито сърце приема призванието ти да не търпиш чужди над своето. Под всички тези решения, които взе, написа с големи букви поводът за тях- родина.
Погледът ти е безкрайно убедителен. Очите ти са тъмни, изцяло контрастират с бялото, отстрани на тъмния им цвят. Двете крайности. Както живота ти. Живот или смърт. Любов или омраза. Не съществува средно положение. Пушката на рамо и сабята в ръка правят образа ти величествен. Размахваше ли сабята и насочваше ли пушката, разцепваше въздуха, сякаш и той скланяше глава пред внушителната ти фигура. Словата ти са пламенни, заговаряше ли за род и родина, кръвта във вените ти усилваше още и още похода си, а пулсът учестяваше при всяка дума за семейството и любовта ти. Образът на тиранина и гаврите му с твоя народ те кара още по-силно да стискаш сабята и всичко в теб крещи- омраза. Вместо за избереш пътя на безоблачно бъдеще, посочи неясната пътечка на саможертвата. Вървиш с гордо вдигната глава, с бързи и отмерени стъпки, решителността е твоят спътник, крачещ до теб. Зарази много хора с красивите пейзажи на свободата. Сега верните ти са зад теб, гледат те със страхопочитание и нито за миг не усещат съмнение за избора си.
Сега ни гледаш с усмивка, с дълбока рана, доволен от героичната си смърт. Остана човекът спасител. Спасител на родното, възвишените идеи за саможертвата и семейството като вечна упора. Сълзите на либето надали някога ще изстинат от мъката по теб, майката няма да прежали своята рожба, а ние гледаме усмихнати. Усмихнати от факта, че можем да разкажем за теб. На лицето на съдбата обаче грее най-ярката усмивка. Доволна, че успя да изтъче такива събития, че те да родят от едно нейно дете - герой.
*Елица Маринова е ученичка от 12 „а“ клас на СУ "Козма Тричков" – Враца. Тя участва с есето си в конкурса на РИМ-Враца "Моят Ботев" по повод годишнината от рождението му.
