Всеобщо е убеждението, че България е мъчена от тотална липса на аристократизъм. Усещането за уравниловка се е загнездило здраво в родния манталитет, отъждествил справедливостта с равенството: по-важно е да си като другите, по-безопасно е да си като тях, а не различен от тях. Българщината, Православието, многострадалната история - това са характеристиките, с които предпочитаме да се определяме, а не с фамилните си имена и не чрез семейните албуми. Нашите отличителни черти са колективно-народностни, не индивидуално-родови. Колцина от нас могат да преброят своите предшественици до "девето коляно"? А що се отнася до фамилиите ни - безброй Димитровци, Георгиевци, Николовци, Стояновци, Петковци - неразличими, едни и същи, необозримо повторими... Заложено е, изглежда, в генетичния ни код да сме повече народ и много по-малко род. Народните притчи изповядват, че човек без родова памет е като дърво без корен. Изпитват ли горест врачани за някогашните „кореняци“? Откъснати сякаш по волята на съдбата, безшумно и търпеливо по безконечните завои на „демократичното време”, някак забравихме, че носим отпечатъка на една и съща расова гордост и на обществено честолюбие с дядо Тодораки Хаджийски, Николчо Занкин, Зарчо Печеняков, Хаджи Вандо Бобошевски, Коста Бошняков, Мито Анков, Иванчо Цветков, Стефанаки Савов и много други. Всички те са вървели неизменно с времето, с нуждите и интересите на града. Някои от тези родове са съставлявали цели съсловни организации и са оставили трайно своя отпечатък през няколко поколения. Врачанските първенци и еснафът не са оставили никога да гангреняса раната на обществените недъзи, та едва тогава да вземат мерки. Тъкмо напротив, у тях е съществувал един естествен усет да подушват опасността и малкото отстъпници от дълга са си понисали наказанието от съдбата. И когато в 1877-ма сърцатите врачани започват да събират волни пожертвования за българското опълчение, в дългия списък са и братя Тодор и Коста Балабанови със своите 200 гроша, съвсем немалко пари за онова време. В града били изхарчени близо 500 наполеона за шаяци и зелени ширити, кожи, барут и олово, а името на Тодор Балабанов се откроява сред местните апостоли като Мито Анков, Константин Йоцов, Стефанаки Савов и поп Коста. За нас, врачаните, 28 октомври /9 ноември н.ст./ 1877 г. е знаковата дата и въплъщението на едно ново начало. На този ден е направена онази първа политическа крачка, заради която са дали живота си хиляди поборници. Тъкмо в новоосвободена Враца инициативните братя Балабанови стават най -големите търговци в този край, а безпогрешният им нюх им подсказва да се заемат и с предприемачество в строителството. В 1885 г. те трасират и изграждат жп линията Перник – Радомир, впоследствие и един от символите на столицата - Лъвов мост. Издигат храм при Духовната семинария, даряват средства да се построи църквата „Св. Царей“ във Враца, активно подпомагат всички училища в града... Отдават на добра воля целия приземен етаж на къщата си за кафене и години наред там се събира част от литературния елит на младото Княжество - Йордан Йовков, Елин Пелин, Елисавета Багряна, поети, художници и актьори. Но икономическата деятелност на Тодор Балабанов не приключва дотам. Той отваря и спиртоварна в Мездра, осигурявайки работа на местните отрудени семейства. Двамата с Коста създават фирмата "Българска горска индустрия", построяват дъскорезна фабрика в село Бараково. Наемът, водата, осветлението, дървата и въглищата са безплатни. Двамата братя изграждат за 20 дни теснолинейка от Кочериново до Рилския манастир, вдигат и дъскорезница край Белово...Делото им е продължено от сина на Тодор - Иван Балабанов, възпитаник на Висшето училище за световна търговия във Виена, индустриалец, предприемач и банкер, построил междувременно в София най-високата за времето си сграда, небезизвестния хотел „Империал“…На своите съграждани - врачани, наследниците на Тодор Балабанов решават да дарят най-подходящия и апетитен имот в центъра на града, за да бъде съграден културен дом. Врачани няма да забравят и жеста им през 1943 г., когато действа законът за защита на държавата, Иван Балабанов спасява от смърт 25 еврейски жени, подслонявайки ги в страноприемницата на рода. През 1926 г. Балабанов /младши/ ще отвори в Мездра памукотекстилната фабрика „Бахава”. Изумява обаче скромността на врачанския стар Балабанов род! Става така, че трите дъщери на един от най-големите български индустриалци за всички времена прекарват свободните си ваканционни дни в Мездра, работейки наравно с останалите работнички на смени. Десет години по-късно в съседното село Брусен Балабанов построява и ВЕЦ, работеща и днес... Сетне дарява и 1 100 000 лева за ново училище в Мездра и 400 000 лева за църква, съгражда и чешма с питейна вода, дарява и двуетажната си къща за общински дом заедно с 300 000 лв. за „благоустройствени, народополезни и человеколюбиви цели”, отстъпва „за вечно ползване” от хората в Брусен и електрическата мрежа, а малко по-късно Балабанов дарява на общината в Мездра нови 1 300 000 лева... Жестока и несправедлива е понякога повелята на времето. Демократичните промени след войната го лишават от онаследеното, даже и сътвореното от него. Досущ като една голяма част от съвременните българи, Иван Балабанов с дъщеря си Бистра, се отзовава в далечна Австралия, другата му дъщеря със семейството си - в Италия, а третата, омъжена за сина на банкера Буров - в Америка. През 1969 година достолепният за рода си Иван Балабанов напуска този свят в Милано, а благодеянията на рода продължават с Бистра Балабанова, дарител на възрастни хора в старчески домове.Такива са Балабанови, с възрожденски корен, горди като Балкана, милеещи за рода и Родината си. Любознанието, предприемчивостта и единството са в основата на всички успехи от края на по-миналия век. Пример за това е единството на българите в опълчението, Съединението и Независимостта. А прекъсването на тази традиция за предаването на родовата памет обяснява и пониженото самочувствие на българина днес, когато ясно се забелязва затъмнение на усещането за национална принадлежност. В крайна сметка запазването на родовата памет е и извор на сила. Светът днес, е свят без граници, но винаги ще има майка, татко, баба, дядо и род, малък свят, който да ни крепи!
Красимир Григоров, завеждащ отдел „Възраждане”, РИМ - Враца
