Нямаше да продължа моята рубрика във в. "Конкурент" по този начин, но така се случи. Провокираха ме да си спомня, че от 23 години хода, следя и коментирам /пиша и говоря/ мачове на футболния Ботев /Враца/. Стана някак си неусетно, но като се замислих, това също е история. Историята на този славен клуб, който еднодневките на местната журналистика ме обвиниха, че не обичам. Както е казал поетът, който е патрон на клуба, важно е "силно да любиш и мразиш". Горе-долу такава се оказа и тази история, която започвам да разказвам. Но нека не ви бавя повече с уводни думи, защото е време да ви срещна с онези хора, които ми направиха впечатление по този път, по който продължавам.
Рубрика на Георги Александров
През годините съм вземал интервюта или изявления от всички треньори на Ботев. Не крия, че най-симпатични от тях са ми били левскарите, макар че от малък бях привърженик на другия голям български отбор - ЦСКА. Не си кривя душата - днес съм от Ботев /Враца/! Най-малкото, защото и „сини“, и „червени“ от моето детство нямат нищо общо със сегашните „грандове“, чиято слава разбива от почти десетилетие Лудогорец.
С двама от треньорите - Антони Здравков и Ясен Петров, съм се чувствал най-комфортно. Изказът им беше ясен, знаеха какво казват и как ще се изтълкува. Здравков даже използваше т.нар. "медийни атаки", когато имаше съмнения, че реферите ще режат отбора му. Имам му телефона и до днес го имам за приятел. Забавно е, но може да се каже, че аз го препоръчах в Ботев. При невижданата треньорска криза в клуба при завръщането в елита - Сашо Ангелов подаде оставка след 5-ия кръг, а Атанас Джамбазки дойде и офейка след има-няма месец към Литекс, изпълнителният директор Пламен Николов се беше видял в чудо. Пиехме кафе в лобито на "Хемус", когато бронзовият медалист от Щатите през 1994 ме попита кого да покани. Подхвърлих му, че Здравков е свободен. За моя изненада 3 дни по-късно представиха Сухия като старши треньор. Пламен Николов, който беше голям дипломат и е един от най-умните в златното поколение от САЩ`94, никога не каза дали ме е взел на сериозно, но е факт, че така се развиха събитията. Не съм го и питал. Нямаше нужда. Някои неща се подразбират...
Ясен Петров беше другият футболен треньор, който знаеше как да говори пред медиите. Малшансът да работи във време, когато парите в Ботев бяха свършили, не му даде възможност да покаже какво може. Но пък той се реализира в Китай, даже в Левски не му се получи. Никога няма да забравя, че си тръгна от Враца с тъга в очите. Сякаш питаше: „Какъв компромис да направя, за да тръгне отборът?“
За кратко работих и с Викторио Павлов. На тръгване той настоя да даде „магистрално“ интервю, в което обясни защо си тръгва, разкри интригите в клуба и искаше да ги направя публично достояние. Не го направих. Пазя си интервюто и до днес, защото тази история ми показа, че невинаги лошата новина е новина. Ако бях пуснал и част от този материал, във Враца щеше да стане голям скандал.
Сашо Ангелов не е единственият треньор, с когото съм имал спорове. Най-философски са били дилемите ни с Людмил Горанов. Бившият вратар не изкара дълго във Враца, защото не можа да свикне с музовирлъка като начин на поведение. Горанов знаеше какво и как да каже, нито една негова дума не беше напразна, не съм чул от устата му нито една псувня или ругатня. И до днес изпитвам респект от този човек. Едва ли е, защото във Враца го познават повече с прозвището Годзилата. Той беше привлечен за треньор от покойния Иван Личев с намерението да направи революция в клуба. Не успя, но не защото не искаше, а защото свои му подливаха непрекъснато вода.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ
