Дако Даковски е български режисьор, сценарист и актьор. Роден е в село Търнак, Белослатинско, Врачански окръг на 7 август 1919 г. Даковски е емблематична фигура на българското кино от периода след 9 септември 1944 г. – т. нар. „социалистическо игрално кино“.[1] Неговият житейски път е кратък, но талантът му го отвежда в челните редици на най-популярното, най-гледаното от всички изкуства – киното.
Още като ученик участва в художествено-творческата самодейност в родното си село. Докато следва право в Софийския университет „Климент Охридски“ актьорските му увлечения не престават. Като студент още през 1939 г. постъпва в „Опитния театър“ на Стефан Сърчаджиев, а две години по-късно става актьор в новооснования театър в Скопие.
След въвличането на България във Втората световна война Даковски не остава равнодушен към историческото събитие и става партизанин. По време на войната младият артист се присъединява към червенобрежкия отряд „Георги Бенковски“. Непосредствено след победата на 9-ти септември заминава доброволец в Отечествената война, където участва и прави театрални изяви на фронтовата линия. За тази своя организаторска и артистична дейност е удостоен с „Орден за храброст“ – І степен.[2]
По-късно следва кинорежисура във Всесъюзния държавен институт по кинематография (ВГИК) в Москва и завършва през 1953 г. в курса на Сергей Юткевич и Михаил Ром. Именно в този институт в лицето на 27-те родни възпитаници, които стават пионери на новото българско кино – режисьори, сценаристи, оператори, киноведи, монтажисти, киноикономисти, аниматори, се формира ядрото на държавната национална кинематография, след национализацията на киноделото у нас през 1948 г. Даковски е първият председател на това пъстро общество от таланти, най-многочисленото сред чуждестранните землячества. Още от учебната скамейка и в снимачните павилиони се зараждат и формират професионалните умения на такива първокласни майстори като Борис Шаралиев, Въло Радев, Тодор Динов, Анжел Вагенщайн, Христо Ганев и още мнозина.
Той е първият възпитаник на института между чужденците, който защитава дипломна работа с цял игрален филм, а не с документална късометражна лента или киноновела.[3]
Негова дипломна работа става първата мащабна продукция на държавната Българска кинематография – филмът „Под игото“ през 1952 г. Изпитната комисия го оценява отлично, а филмът е гледан с интерес от всеки втори българин.
Изборът на най-популярния български роман за дипломната му работа съвсем не е случаен. Любимите му теми и пристрастия още от ученическите години са историята и българското възраждане.[4] „Под игото“ е едва петият игрален филм на държавната ни кинематография като предшестващите го „Калин Орелът“, „Тревога“, „Утро над родината“ и „Данка“ са камерни творби. Режисурата на филма „Под игото“ е възложена на Дако Даковски и той разчита преди всичко на своята студентска подготовка и опита си на актьор. Носи заснетите ленти на Михаил Ром, от когото получава цени съвети как да продължи работата си. Разбира се зад Даковски застава одържавената през 1948 г. Българска кинематография и тогавашното комунистическо правителство, които не жалят пари за проекта. Във филма се влагат значителни средства като се разчита не само на художествен, но и на пропаганден ефект. Въпреки това, постановката е съпроводена с небивали снимачни трудности. Снима се главно в стар тютюнев склад с остаряла и оскъдна техника, а операторът Бончо Карастоянов е млад кинотворец. За първи път в българското кино се използват сложни елементи от живописно-архитектурно естество.[5] За да помогнат на българските си колеги при овладяване на това изкуство в продукцията участват съветски специалисти, които идват специално от „Мосфилм“ – художникът Александър Жарьонов и консултантът – режисьора Сергей Василиев. Последният е един от режисьорите на известния филм „Чапаев“. В същото време Василиев прави огледи на места за снимки на заснетата малко по-късно българо-съветска копродукция „Героите на Шипка“.
И филмът успява – освен в България „Под игото“ се прожектира с голям успех и в чужбина. Продукцията е ключов успех при изобразяването на борбите за освобождение на България от османско владичество. За да се разбере какво представлява екранизацията на известния роман „Под игото“ за всеки българин е показатален фактът, че и днес филма се гледа с неотслабващ интерес, което отново доказва неговата непреходност.
В „Под игото“ участват много от известните по това време театрални актьори, почти всички студенти във Висшето театрално училище, жители на селата, в които се снима, както и военни части, включително кавалерийски. В кадрите с тлаката и масовите сцени по време на въстанието се мяркат студентите Георги Калоянчев, Георги Георгиев – Гец, Димитър Бочев и др.[6] За ролята на Бойчо Огнянов екипът прави проби с всички тогавашни театрални звезди. По това време все още няма филмови. Те са: Апостол Карамитев, Спас Джонев, Васил Кирков, Рачко Ябанджиев, Андрей Чапразов и др. Бойчо Огнянов е героят, който всеки, прочел книгата иска да изиграе. Накрая е избран Мирослав Миндов на 27 години, вече снимал се във филма „Данка“.[7] Образът на Бойчо Огнянов е толкова ярък, че Миндов задълго остава под неговия знак. „Когато ме избраха за ролята, всеки кадър, всяка страница и всичко около романа оживя в мен“, споделя актьорът.[8] По-късно Даковски отново го включва в екипа си при заснемането на „селската трилогия“: „Неспокоен път“, „Тайната вечеря на седмаците“ и „Стубленските липи“.
За ролята на Рада Госпожина, любимата на Бойчо Огнянов е одобрена красавицата Лили Попиванова, която режисьорът Даковски познава от работата им в Скопския театър.
Образът на Колчо слепеца е може би най-силната филмова изява на големия актьор Константин Кисимов. Той е от малкото ни артисти, който има някакъв опит в киното. Завършва право в Софийския университет, после учи в Сорбоната в Париж. След като завършва школата при Народния театър през 1925 г. отива на специализация отново в Париж. Изпълнява ролята на дядо Стоян в първия соцфилм „Калин Орелът“. Роля на сляп човек Кисимов изиграва и в своя последен филм „Привързаният балон“ , който излиза през 1967 г.
Колоритният образ на Боримечката пък е изигран от актьора Петко Карлуковски изключително популярен след излъчването на филма. Когато екипът обикаля страната за среща със зрителите, децата го наобикалят още на гарата и юнашки викат като неговия герой: „Майка му старааа!“. Пецата, както го наричат приятелите, умира едва 52-годишен през 1974 г.
Катя Чукова е актрисата, пресъздала във филма Стайка Чонина, годеницата на Боримечката.[9]
Кинорежисьорът Даковски прави ролята на войводата Георги Бенковски, чийто образ е не съвсем успешно пресъздаден. В тази връзка съпругата му Иванка Даковска казва, че съпругът й се съгласява да я изиграе по настояване на останалите актьори. Самата тя играе Марийка, която двамата турци искат да насилят във воденицата. По това време тя е бременна с първата си дъщеря.[10]
В образа на войводата Панайот Волов е Рачко Ябанджиев, който години по-късно става популярен с образа на Хитър Петър в едноименния филм. След като Апостол Карамитев не успява да получи главната роля, се превъплащава в дякон Викентий. За бъдещата първа истинска звезда в родното кино „Под игото“ е втори филм. Васил Кирков, другият неуспял за Бойчо Огнянов, играе доктор Соколов. Големият Иван Димов е Марин въглищарят, Никола Попов – чорбаджи Марко.
Любопитното е, че всички роли на популярните руски генерали от войната - Гурко, Скобелев, Столетов, Радецки, Тотлебен, се играят само от съветски актьори. Докато турските военачалници - Сюлейман паша, Осман паша и Вейсел паша са пресъздадени от българските им колеги Константин Кисимов, Енчо Тагаров и Георги Стаматов. Постижение при екранизацията на "Под игото" са образите на Тусун бей
(Стефан Пейчев), Стефчов (Ганчо Ганев), чорбаджи Марко (Никола Попов), хаджи Смион (Петко Атанасов), Колчо (Константин Кисимов).[11]
„Под игото“ ще остане в историята и с първата филмова изява на бъдещата световна звезда Силви Вартан. През 1950 г. Дако Даковски, който е приятел на баща й й предлага роля на ученичка във филма. Така сред статистите се оказва и шестгодишната бъдеща певица Силви Вартан, според която именно участието във филма я подтиква към сценичната кариера. Тя играе ученичка, облечена с фолклорна носия и обута в цървули. „С първия си хонорар си купих едни кафяви обувки, с които по-късно заминахме за Париж”, разказва звездата.[12] По-късно признава, че снимките са магически момент в живота й.
Сценаристи на филма, създаден по романа на Иван Вазов са Георги Крънзов и Павел Спасов. Сценаристите подхождат свободно към текста като допълват или премахват значителни елементи от повествованието с цел да засилят героичния патос и се получи пропаганден ефект. Премахват сцените със смъртта на Рада Госпожина и Бойчо Огнянов, а финалът с обесването на Мунчо заменят с възторженото посрещане на руските войски. Представят чорбаджиите в отрицателна светлина, а Русия като единствен съюзник на въстаниците.
Композитор на музиката към филма е Филип Кутев, а музиката се изпълнява от Софийската филхармония и от оглавявания от него Държавен ансамбъл за песни и танци. Участници в ансамбъла са основната част от статистите в сцената със седянката. Външните снимки на филми са направени в Копривщица, както и в района на Троянския манастир и средногорското село Петрич.
В своя статия Неделчо Милев се изказва за филма: „Има успехи, но и провали. Причините за неуспехите са преди всичко извънхудожествени…От своя страна успехите са предпоставени от факта, че духовният елит на нашите народи неизменно е проявявал подчертан интерес към тези исторически съдбовни моменти.“[13]
Между литературата и киното съществува силна връзка. Българското кино създава някои вечни филми, които с времето продължават да са актуални. „Под игото“ е един от тези 10 филма, който се нарежда на челно място в класацията, независимо от това, че се срещат различия в пресъздаването на събития, отразени в романа на Иван Вазов.
Режисьорът, сценаристът и актьорът Дако Даковски казва за киното:„Нямаме филм на държавната ни кинематография, който да е направен заради празно развлечение или от чисто комерсиални съображения. Всичките ни филми носят важни идеи, посветени са на значителни тези от миналото и съвременността. И макар не всичко да е направено в желаната художествена форма, струва ми се, че оценявайки обективно пътя, изминат от „Калин Орелът“ до днес, можем с чиста съвест да кажем: у нас вече се създадоха здрави основи на една наша, национална кинематография“.
„Сега повече от всякога е нужно да говорим за мислите и чувствата в киното. И преди всичко - за мислите и чувствата на самите кинодейци. За нашата способност да мислим и чувстваме съвременно. Без това е невъзможно да претворяваме нашето време в значителни художествени произведения. Колкото по-дълбока е нашата мисъл, колкото по-непосредствено нашите чувства са вдъхновени от живота на народа, толкова по-фини ще бъдат и художествените средства за тяхното изразяване.“
Дако Даковски е режисьор на филмите: „Под игото“ (1952), трилогията по романа „Своя земя“ на Ст. Ц. Даскалов – „Неспокоен път“ (1955), „Тайната вечеря на седмаците“ (1957), „Стубленските липи“ (1960), режисьор и сценарист на кинопродукцията „Калоян“ (1963), изпълнява ролята на султан Абдул Хамид във филма „Героите на Шипка“. Филмът „Неспокоен път“ е първият игрален филм за българското село, за което е наречен „певец на браздите“.[14] За последния е отличен със сребърен медал от фестивала в гр. Дамаск, Сирия.
Дако Даковски умира на 28 януари 1962 г. като не успява да довърши работата си по историческата лента „Калоян“. Филмът е довършен от Юри Арнаудов през 1963 г. Макар че оставя едва пет филма открива за киното професионализма на актьори като Апостол Карамитев, Георги Георгиев – ГЕЦ и др.
Председател е на Съюза на българските кинодейци за периода 1954 – 1962 г.
Отличен е с Димитровска награда (най-високото за онова време отличие) през 1953 г. за дебютния си филм „Под игото“ индивидуално и с колектив през 1959 г.
През 1975 г. посмъртно получава званието „заслужил артист“.
В своя кратък 42-годишен житейски път Даковски оставя значим отпечатък в развитието на българското кино. Като председател на съюза на кинодейците в доклада за развитието на киноизкуството в България през 1960 г. той набелязва тенденциите за развитие и най-важните задачи за постигането им като казва, че: „най-сложната творческа задача е овладяването на съвременната тематика.“ Тя „поставя и пред кинодраматургията и пред кинорежисурата с еднаква сериозност и в едно неделимо единство както въпросите на съдържанието, така и въпросите на художествената кинематографична форма.“[15]
„Без да изключваме значението на разума, ние сме за емоционалното изкуство, защото смятаме, че емоционалността е най-важната черта на нашия талант.“[16]
За българското кино и пионерските му неволи разказва известния кинодеец Георги Стоянов – Бигор, легенда в българското кино. Той прави преглед на филмите от създаването на първия български филм до 1965 г., показвайки трудните етапи на съграждане. Седмото изкуство бележи своя растеж през 60-те, когато Дако Даковски отправя поглед дълбоко в историята на средните векове и създава историческата лента „Калоян“. Неговият последен, недовършен филм.[17] Същият е довършен от режисьора Юри Арнаудов през 1963 г.
За таланта на режисьора Дако Даковски говори една случка през далечната 1961 г., когато филмът “Светлини и хора”, посветен на пернишките миньори печели награда на Московския кинофестивал. Сценарист на филма е Георги Стоянов – Бигор, а младият Христо Ковачев е режисьор. Филмът е 10-минутен, заснет в стила на импресията. Миньорите са целите в сажди. Изглеждат мокри, черни и страшни. Тогавашният началник на кинематографията не харесва заснетите кадри с миньорите в близък план и нарежда да се съкратят. Даковски е председател на филмовите дейци и води делегацията след одобрението за представяне на филма. Неговото мнение за заснетите кадри е коренно различно. Той дава зелена улица на начинаещия кинодеятел. Филмът печели сребърен медал в Москва, а във Варна получава „Златен гълъб“. В студиото на Кеворк Кеворкян Христо Ковачев разказва за далновидността на Даковски, за художествените му похвати и въздействието на филма.
Тази негова черта предизвиква отзвука на другите за него като кинорежисьора Йордан Величков, който казва за един от филмите му: „Тайната вечеря на Седмаците“ притежава ярък национален колорит – факт извънредно важен за изкуството на милионите – киното. Това се отнася колкото до сюжетните ситуации и образите на героите, толкова и до чисто външната страна – декор, натура, облекло, обстановка, бит.“
Театроведът проф. Любомир Тенев споделя: „Във филмите му имаше наивитет и момчешка възторженост. Той ни караше да „изживяваме мига“, без да си служи със сложни метафори и търсена асоциативност. Интересът към обективната истина се изкупваше от неговата сърдечност, което раждаше поезията на изображението. Изразът на националното той търсеше в различни плоскости – в българската интонация, във фолклорното богатство, в детайла, в предметната подчертаност. Но всичко това той умееше да превърне в заразителен живот, да открие естетическата стойност на вещите и бита, всред който оживяваше героят.“
През 2009 г. излиза книгата на Пенчо Ковачев „50 златни български филма“, в която първата кинопродукция намира своето заслужено място. В тази книга е истината за 50 български филма, разказана от техните създатели: сценаристи, режисьори, оператори, артисти и цялата самоотвержена гилдия, без която киното е немислимо.[18]
На 23 декември 1979 г. е открит бюст-паметник на режисьора Дако Даковски в родното му село Търнак, Врачанско. Паметникът е изграден в знак на признателност за заслугите в развитието на киното, за решителността и смелостта, която има кинорежисьора като се осмелява да заснеме историята на романа „Под игото“ и затова, че до днес остава единственият в това начинание. Негов автор е скулпторът Димитър Остоич. След кражбата му, Инициативен комитет на кметството и читалищното ръководство поема идеята за възстановяването на бронзовия бюст.
На 22 април 2017 г. е осветен и открит тържествено възстановеният паметник на режисьора, сценариста и актьора Дако Георгиев Даковски.
АВТОР: Красимира Чакърова
Снимки: интернет
БЕЛЕЖКИ, ИЗВОРИ, БИБЛИОГРАФИЯ:
[1] http://www.kino.dir.bg, Дако Даковски
[2] Пак там.
[3] Пак там.
[4] КИНОВ, А., Дако Даковски получи Димитровска награда за дебютния си филм Под игото“, Трета възраст – седмичник, 12 дек. 2017 г.
[5] Пак там.
[6] Пак там.
[7] Пак там.
[8] www.24chasa.bg КОВАЧЕВ, П., Почина Мирослав Миндов – първият изиграл Бойчо Огнянов,
22 дек..2018 г.
[9] КИНОВ, А., Дако Даковски получи Димитровска награда за дебютния си филм „Под игото“, Трета възраст – седмичник, 12 дек. 2017 г.
[10] Пак там.
[11] Пак там.
[12] БОГДАНОВСКИ, Л., Силви Вартан намери другарче от детството, в. „Политика“, 25 ноем.
2016 г.
[13] МИЛЕВ, Н. „ Освобождението – на екрана“, в. „Култура“ - Брой 10 (2019) от 13 март 1998 г.
[14] МИЛЕВ, Н., Певец на браздите. Дако Даковски, С., изд. „Наука и изкуство“, 1971, 164 с.
[15] ЦДА, ф. 458, оп. 1, а.е. 3, л. 20
[16] Пак там, л. 21
[17] СТОЯНОВ – БИГОР, Г., Българското кино и пионерските му неволи, С., изд. „Наука и изкуство“, 1966, 66 с.
[18] КОВАЧЕВ, П., 50 златни български филма, С., изд. „Захарий Стоянов“, 2009, 584 с.
Красимира Чакърова
