Преди доста години имаше лагери. Пионерски лагери. През лятото в тях ходеха деца, които нямаха интернет, плейстейшъни, смартфони...
Вижте разказа, публикуван от Иво Иванов, пиарът на Община Ружинци, за пионерския лагер "Боян Чонос", който днес е потънал в забрава.
"Връщам се 37 години назад, в годината на моето последно пионерско лято .Беше средата на месец юли 1980 г., и аз 15 годишния ученик с касетофон "Хитачи" в ръка /закупен от Кореком от легендата на Левски Ангел Станков/. От няколко месеца вече бях влязъл в редиците на Димитровския комсомол, загърбвайки пионерските поръчения. По това време на годината с трепет очаквахме дружинната Галина Петкова да ни каже, че ще ходим на 15 дневен летен лагер. Обичах това време.Започнах от четвърти клас в с.Горни Лом,минах през Стакевци ,Чупрене... и така неусетно бяха преминали последните ми три лета, а с тях и моето детство. За комсомолците не се предвиждаше лятно лагерно безгрижие, а поемането на отговорни задачи. Ето затова бях приятно изумен, когато класния Емил Петров ни съобщи, че и ние осмокласниците също ще излъчим отряд в тазгодишния летен лагер в с.Ружинци.Бях много развълнуван от новината , но от целият ни клас се записаха едва няколко човека. Цената на лагера се определяше според доходите на семейството, но средно излизаше 15 дни, 5 или 6 лв, като за семейство с три или повече деца, третото дете ходеше за 0.40 ст! В цената се включваше спането, храна (закуска, обед, следобедна закуска и вечеря), медицинска сестра и спасител на бента. Пътните бяха едва някакви си 4 км,абе без пари. Ръководството на лагера се състоеше от началник-лагер, отрядни ръководители и физкултурник. Беше средата на юли и точно бе започнала олимпиадата в Москва и озвучавани от песни и радостни възгласи се отправихме към заветния лагер-школа,първоначално "Лиляна Димитрова", а после "Боян Чонос",който щеше да бъде нашият дом в следващите две седмици. Взехме си багажа, строихме се по отряди и се отправихме към бараките и спалните помещения.Условията бяха мизерни, но кой ли пък обръщаше тогава внимание на това. Важното беше да има за всички подслон и "място под слънцето".Така нареченият санитарен възел беше далеч и се преминаваше през малка горичка, в която те дебнеше някой смок или пепелянка.Той представляваше една барака с множество чешми и няколко тоалетни, разделени за момичетата и момчетата. Баня нямаше. По-скоро имаше пригодено място за такава, но ми е трудно да я нарека баня. Имаше по няколко душа, под които трябваше да се „изкъпеш“ буквално за норматив, за да има топла вода за всички, която все не стигаше.От нашето училище бяхме малобройни, но имаше и ученици от други училища. Над 300 деца, юноши и девойки озвучавахме сега вече "притихналия лагер" с жизнерадостната си глъч. Всички лагерници бяхме разпределени по отряди. Най-малките бяха в четвърти клас, а аз от най-големите. За патрон на отряда ни,който беше предимно с видински деца си избрахме „Лиляна Димитрова“.Имахме дневен режим, който задължително трябваше да се спазва. Съгласно него ставахме всяка сутрин в 7 ч. измивахме си очите набързо и се строявахме на плаца. Следваше сутрешната проверка придружена с физзарядка. На първата сутрин от лагера, тържествено издигнахме родният трибагреник, който щеше да се вее там до нашето заминаване. После се отправяхме към лагерния стол за закуска. След нея, строени по отряди заминавахме на плаж "На бента".Ние слушахме и безпрекословно изпълнявахме нарежданията на отрядните си.
Времетраенето за плаж продължаваше около два часа и половина, от 9.00 до 11.30. Прибирахме се към стаите, който успееше да вземе душ взимаше, изгорелите от слънцето се плескаха с кисело мляко, в тежки случаи с "Дефламол". После се отправяхме към стола, където ни чакаше обяда.Всеки ден някой от отрядите беше дежурен по стол. Задълженията им бяха да зареждат масите с храна, да подреждат приборите по масата и да следят за дисциплината в стола. След това оставаха да помагат в почистването. Всички изпълняваха съвестно задълженията си.
Храната не беше кой знае какво. Готвеха ни някакви манджи, имаше рибен ден, а за десерт ни даваха кремове или плодове. След обяда ни се полагаше почивка, като всички трябваше да сме си по стаите, без право да излизаме навън, освен по изключение с разрешението на началника на лагера. За нея беше предвидено времето от 14 до 16 ч. През това време едни спяха, други си четяха книгите от задължителния списък, трети си разказваха разни весели истории.След обедната почивка следваше закуска и имахме на разположение 4 часа свободно време докъм 20.00 ч., когато започваше вечерята. Уплътнявахме го по най-различен начин. Едни играеха на народна топка, други на мач, трети на стражари и апаши. Някои се криеха да пушат, а други се натискаха влюбено. В димитровската стая /помещение/ имаше телевизор и пиано за "изявени пианисти". Ставаше голяма стълпотворение, когато гледахме телевизия.В свободното ни време имахме право да излезем и да се помотаме с излет до Ружинци..Да имаш фотоапарат по това време беше рядкост, но все пак някои носеха и си правехме снимки, които после чакахме с нетърпение да излязат.
След вечерята имахме пак малко свободно време. Преди лягане следваше вечерната проверка и се отправяхме изморени към леглата и мигновено заспивахме в очаквания на следващия ден.Така бързо се нижеха дните, че не ги усещахме. Сутрин ни будеха с една гръмогласна тръба. Ставахме, измивахме се кой колкото свари, сутрешна проверка, физзарядка, закуска, плаж, река,игрище, свободно време, вечеря, вечерна проверка и марш в леглата. Бяхме като войници. Ред и дисциплина отвсякъде!Разбира се не можеше да мине и без културно-масова дейност. Още от първия ден на престоя ни всеки отряд се залавяше в подготовката за вечерите на отряда и вечерта на таланта. Представянето на всеки отряд в отредената за него вечер бе предхождано от дълги репетиции. Всеки отряд се стремеше да се представи най-добре. Отрядните и дружинните пишеха сценария и режисираха. Пеехме песни, рецитирахме стихове, играехме сценки и накрая очаквахме положителните възгласи на публиката. Най-интересна и очаквана беше вечерта на таланта. Бяхме нещо като „България търси талант“, но в тесен кръг. Всеки от нас се изявяваше с това, което мисли, че умее най-добре. Беше изключително забавно. Последната вечер преди заминаването се организираше т.нар. „Карнавална вечер“. Всички бяхме облечени и костюмирани така, все едно току-що сме излезли от някой "цирк".Дискотека по това време беше с касетофона ми
"Хитачи",който с букса петица беше свързан към лагерната уредба и така си танцувахме с психоложката Ани Владимирова на плаца под звуците на "Звездите на 45 оборота/ Stars on 45 went /.Имаше и вокално пеене на живо. Някои носеха китари, на които подрънкваха и създаваха приятна атмосфера,като се правеха на Данчо Караджов и група Сигнал.Така ден след ден преминаваха дните край "ружинския бент". Времето мина неусетно бързо, сякаш всичко бе за миг. От днешна гледна точка детските лагери тогава предлагаха най-елементарно битово ниво на цена, която всеки родител можеше да си позволи да изпрати детето си. Макар че беше едно своеобразно сиромашко лято, във въздуха витаеше една неподправена романтика, която трудно можем да обясним днес на нашите деца и внуци. Такова беше нашето лято, оставило живият детски спомен в сърцето ми! Това беше второто ми и последно летуване там... Защото, за съжаление от пионерски лагер-школа "Боян Чонос" няма и "помен".....R.I.P."
Забележка:
Някога, в този лагер идваха деца от цяла България, а и от чужбина /предимно от страните от соцлагера/. Сега там стърчат само руини, като символ на безхаберието на държавата.
